Отдавна, много отдавна Хейзъл бе чула, че ще бъде спасена от син на Нептун. Но можеше ли Пърси да развали проклятието й? Звучеше й прекалено оптимистично.
Докато мислеше за тези неща, Пърси и Нико стиснаха ръце, след което започнаха да се изучават с поглед. Хейзъл с мъка сподави желанието си да побегне. Ако тези двамата извадеха магическите си мечове, играта щеше да загрубее.
Нико не изглеждаше страшен. Той бе отпуснато слабо момче в измачкани черни дрехи, а косата му както винаги изглеждаше така, сякаш току-що е станал от кревата.
Хейзъл си спомни как едва не се бе засмяла, когато за пръв път го видя да вади черния си меч. Начинът, по който го бе описал…
„Стикска стомана“ — бе изрекъл той с гробовен глас.
Изглеждаше й нелепо. Това мършаво момче не можеше да бъде боец.
Но после Хейзъл промени мнението си.
Докато тя мислеше върху това, Пърси се намръщи.
— Аз те познавам — каза той.
Нико повдигна вежди.
— Нима? — сетне погледна към Хейзъл, очевидно чакайки обяснение.
Хейзъл се поколеба. Нещо в реакцията на брат й не бе нормално. Той се правеше на ударен, но тя бе забелязала паниката му, когато бе видял Пърси за пръв път. Нико го познаваше, в това бе сигурна.
Но защо се държеше, все едно не е така?
Принуди се да отговори.
— Ами… Пърси е изгубил паметта си — обясни тя и разказа на брат си какво се бе случило от пристигането му пред тунела насам.
— Та, Нико… — продължи тя внимателно, — помислих си, че… Хмм, знам, че пътуваш много. Може би си срещал полубогове като Пърси и преди, или…
Изражението на Нико стана мрачно като Тартара. Хейзъл не разбираше с какво го е ядосала толкова, но разбра какво се опитва да й каже: „Смени темата“.
— Предупреди ли Рейна за армията на Гея? — рязко попита Нико.
Пърси кимна.
— Коя е тя обаче?
Устата на Хейзъл пресъхна. Самото име караше краката й да се подкосят. Помнеше мекия, сънлив глас на жената, сияйната пещера, чувството как дробовете й се пълнят с нефт…
— Богинята на Земята — Нико погледна надолу, сякаш го подслушваха, — най-древна измежду всички богове. През повечето време спи, но омразата й към героите и техните родители не стихва.
— Искаш да ми кажеш, че Майката Земя е зла? — попита Пърси.
— Много — отговори твърдо Нико. — Тя убедила своя син, титана Кронос… ъъъ, искам да кажа Сатурн, да убие баща си Уран и да завладее света. Титаните управлявали много дълго, но накрая техните деца, боговете на Олимп, ги победили.
— Историята ми е позната — изненада се Пърси, докато в ума му изплуваше стар спомен, — но не бях чувал частта за Гея.
Нико сви рамене.
— Тя побесняла, когато боговете завзели властта. Намерила си нов съпруг — Тартара, духа от бездната, и дала началото на нова раса — тази на гигантите. Те се опитали да унищожат планината Олимп, но боговете ги надвили. Първия път.
— Първия път? — повтори Пърси.
Нико погледна към Хейзъл и тя се почувства гузна, макар идеята на брат й вероятно да не беше такава. Но ако Пърси узнаеше истината за нея, за ужасните деяния, които е извършила…
— Миналото лято — продължи Нико — Сатурн се опита да вземе властта отново. Титаните отново нападнаха. Римските легионери от лагер „Юпитер“ отвърнаха на удара, като нахлуха в командния им щаб на планината Отрис от другата страна на залива и съкрушиха трона му. Сатурн изчезна… — Той се поколеба, поглеждайки към Пърси.
Хейзъл усети, че брат й се страхува да не би другото момче да си спомни още нещо.
— Както и да е — продължи Нико. — Сатурн вероятно е потънал обратно в бездната. С това ние решихме, че войната е приключила. За съжаление сега става ясно, че загубата на титаните е разбудила Гея. Носят се слухове, че гигантите са се преродили. Ако отново решат да нападнат боговете, вероятно ще започнат от нас, техните деца.
— Казал ли си на Рейна всичко това? — попита Пърси.
— Естествено — стисна зъби Нико. — Римляните обаче ми нямат вяра. Затова се надявах да послушат теб. Не се обиждай, но дори децата на Нептун не са толкова зле като децата на Плутон. Ние носим лош късмет.
— Оставили са Хейзъл тук, обаче — отбеляза Пърси.
— Това е различно — отговори Нико.
— Защо?
— Пърси — намеси се Хейзъл, — виж, гигантите не са големият проблем. Нито дори Гея. Това, което стана с горгоните обаче, това, че чудовищата не умират, вече е много лошо. — Тя погледна към Нико. Приближаваше опасно близо до най-съкровената си тайна, но по някаква причина имаше доверие на Пърси. Може би защото и той бе чужденец, може би защото бе спасил Франк край реката. Но сметна, че той има право да знае с какво си имат работа. — Нико и аз — каза тя внимателно — смятаме, че… страхуваме се, че Смъртта…