Но преди да довърши, от хълма долетя крясък и Франк дотича при тях, облечен в дънки, червена лагерна тениска и кожено яке. Ръцете му бяха мазни от чистенето на оръжията.
Сърцето на Хейзъл се разтупка, както ставаше всеки път, когато видеше Франк. Това сериозно я дразнеше. Той наистина беше добър приятел и един от малкото хора в лагера, които не се държаха с нея като със заразноболна. Но тя не го харесваше по онзи начин.
Беше с три години по-голям от нея и не бе голям красавец с това бебешко лице и мускулесто тяло на борец. Приличаше на кръстоска между коала и гризли. Освен това всички шушукаха, че са гаджета — двамата най-големи идиоти на лагера, родени един за друг.
Хейзъл бе решила твърдо, че не го харесва. Сърцето й обаче бе на друго мнение и започваше да тупка бясно всеки път, когато Франк се завъртеше край нея. Не се бе чувствала така от… Сами насам.
Стига — скастри се тя. — Тук си по една-единствена причина и тя не е да си намериш ново гадже. Пък и Франк не знаеше тайната й. Ако я знаеше, изобщо нямаше да е толкова мил с нея.
Той махна към храма.
— Хей, Нико!
— Франк — усмихна се Нико. Той го намираше за забавен, вероятно защото единствен сред лагерниците не се плашеше от децата на Плутон.
— Рейна ме изпрати да извикам Пърси — каза Франк, сетне се обърна към него. — Октавиан одобри ли те?
— Аха — отговори Пърси. — И ми посече пандата!
— Какво… а, изкормването. Да, предполагам, че плюшените мечета сънуват кошмари с това момче. Важното обаче е, че си вътре. Трябва да те измием преди събора.
Хейзъл не бе осъзнала, че слънцето вече залязва. Как бе отлетял денят само…
— Прав си — каза той, — но е по-добре…
— Франк? — прекъсна я Нико. — Защо не отведеш Пърси надолу? С Хейзъл ще ви настигнем ей сега.
Олеле, помисли си Хейзъл. Опита се да остане спокойна.
— Това е… добра идея — успя накрая да каже тя. — Давайте, момчета. Идваме след малко.
Пърси погледна Нико за последно, все едно още се мъчеше да си спомни нещо.
— Бих искал да поговорим още малко… Не мога да се отърва от чувството…
— Няма проблем — съгласи се Нико, — но след малко. Ще остана за през нощта.
— Така ли? — изненада се Хейзъл. Лагерниците нямаше да се зарадват от факта, че синът на Нептун и синът на Плутон пристигат в един и същи ден. Оставаше и по улиците да тръгнат черни котки…
— Хайде, Пърси — каза Нико, — доскоро. — Той се обърна към Хейзъл и тя разбра, че лошото за деня тепърва предстои. — Аз и сестра ми трябва да поговорим малко.
— Ти го познаваш, нали? — попита Хейзъл.
Бяха седнали върху ръба на покрива на Плутоновия храм, който бе покрит с кости и диаманти. Хейзъл предполагаше, че костите винаги са били тук, но диамантите се бяха появили по нейна вина. Ако стоеше някъде за прекалено дълго или се изнервеше, те се появяваха около нея като гъби след дъжд. Камъни на стойност милиони долари блещукаха по покрива, но за щастие другите лагерници не ги пипаха. Те знаеха, че не е мъдро да се краде от храмове, особено такива, посветени на Плутон, мрачния бог на Подземния свят.
Дори сатирите не припарваха до това място.
Хейзъл потрепера, когато си спомни колко близо до смъртта бе Дон този следобед. Ако не бе взела онзи диамант от пътя… не искаше да си мисли какво би станало. Не искаше още някой да умира заради нея.
Нико започна да клати крака като малко дете. Стигийският меч стоеше настрана, до спатата на Хейзъл. Брат й погледна към долината, където екипи работеха по Полята на Марс, изграждайки укрепления за игрите довечера.
— Пърси Джаксън — произнесе той името като заклинание. — Хейзъл, трябва да внимавам какво говоря. Тук става дума за нещо важно, за тайна, която не бива да се разкрива. От всички ти би разбрала това най-добре.
Хейзъл поруменя.
— Нали той не е като мен?
— Не — каза Нико. — Съжалявам, но не мога да кажа нищо повече. Нямам право да се меся. Пърси трябва да се оправи сам в този лагер.