— Той е опасен, нали? — попита сестра му.
Нико се усмихна.
— Много. Но само за враговете си. А лагерниците не са от тях. Можеш да му се довериш.
— Както се доверих на теб, а? — с горчивина попита Хейзъл.
Нико завъртя своя пръстен с череп. Около него костите се размърдаха, сякаш за да създадат нов скелет. Нико имаше този ефект върху мъртвите, когато се ядосаше. Проклятие, подобно на това на Хейзъл. Двамата владееха двете сфери, върху които Плутон имаше влияние — смъртта и богатствата.
И Хейзъл смяташе, че Нико е имал повече късмет от нея.
— Виж, знам, че това е трудно — каза Нико, — но ти си спечели втори шанс. Можеш да оправиш нещата.
— Нищо не мога да оправя — възрази Хейзъл, — ако те разберат истината…
— Няма да разберат — обеща й Нико. — Скоро ще се извърши подвиг. Ще са принудени да го обявят. И тогава ще ме накараш да се гордея с теб. Довери ми се, Би…
Той се спря, но Хейзъл разбра какво е искал да каже.
Бианка. Истинската му сестра — тази, с която бе израснал. Нико може би обичаше Хейзъл, но тя никога нямаше да бъде като Бианка. Хейзъл бе нещо като негова утеха, която си е намерил в отвъдното.
— Съжалявам — каза той.
Хейзъл усети вкус на метал в устата си, все едно по езика й се бе появило злато.
— Значи слуховете за Смъртта са верни. Алкионей го е отвлякъл, нали?
— Така мисля — отговори Нико. — Виж, нещата в отвъдното излизат извън контрол. Тате прави каквото може, за да задържи положението, но от разказа на Пърси за горгоните разбирам, че и тук горе всичко се срива. Затова обаче се върна, нали? Да оправиш нещата, да победиш демоните от миналото. Мястото ти е в лагер „Юпитер“.
Хейзъл почти се засмя. Това звучеше толкова нелепо. Мястото й не бе тук. Нито в лагер „Юпитер“, нито дори в този век.
Тя си спомни как старият й живот се бе сринал, макар че трябваше да внимава. Чернотата я удари толкова внезапно, че нямаше време дори да изохка.
Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там.
На рождения си ден, когато навърши тринайсет, деня, след който напусна Ню Орлиънс завинаги.
17 декември 1941 година.
VI. Хейзъл
Хейзъл се връщаше към дома след ездата. Вечерта бе студена, но по тялото й се лееше приятна топлина. Сами току-що я бе целунал по бузата.
Денят бе имал хубави и лоши страни. Децата в училище обиждаха майка й, наричайки я вещица и други, по-лоши, имена. Това не се случваше за пръв път, но напоследък ставаше по-лошо. Бяха тръгнали слухове за проклятието на Хейзъл. Училището се наричаше Академия за цветнокожи и индианци „Света Агнес“. Име, което не бе променяно от сто години, и което, подобно на самото място, криеше жестокост и нетолерантност.
Хейзъл не можеше да разбере как е възможно другите чернокожи деца да са толкова ужасни. Трябваше да са по-добри, нали самите те понасяха нелепи обиди през цялото време! Но те й викаха, крадяха обяда й и искаха скъпоценни камъни.
— Къде са проклетите диаманти, момиче! Дай ми от тях или ще те набия! — и я бутаха към фонтана. Ако се опиташе да играе с тях, я целеха с камъни.
Но колкото и зле да се държаха, не им даваше нито диаманти, нито злато. Не ги мразеше достатъчно. Всъщност не мразеше никой толкова, а и си имаше приятел. Сами. Един, но достатъчен. Сами се шегуваше, че е идеален за училището, тъй като е мексиканец — хем цветнокож, хем индианец. „Трябва да ми дадат две дипломи“ — казваше той.
Не беше нито висок, нито силен, но имаше прекрасна усмивка и умееше да я разсмива.
Този следобед я бе отвел до конюшните, където работеше като конярче. Клубът за езда, разбира се, бе само за бели и се говореше, че ще го затворят заради войната с японците. Но Сами успяваше да вкара Хейзъл вътре като помощница и от време на време двамата яздеха.
Хейзъл обичаше конете. От всички живи същества те единствени не се страхуваха от нея. Хората я мразеха. Котките съскаха. Кучетата ръмжаха. Дори глупавият хамстер в часа на госпожица Финли писукаше уплашено, когато опиташе да му даде морков.
Но конете нямаха нищо против нея. Когато бе на седлото, можеше да язди толкова бързо, че нямаше начин проклетите скъпоценни камъни да се появят. Чувстваше се свободна от проклятието си.
Онзи следобед бе яхнала кафеникав жребец с прекрасна черна грива. Бе яздила толкова бързо, че Сами бе останал далеч назад. Когато я настигна, бе останал без дъх като коня си.