Единствено мадмоазел Марсел изглеждаше готова да хапе от прага на своята аптека. Когато нашият свещеник, който вървеше най-отзад, мина покрай нея, тя не се сдържа и измърмори:
— Хайде на промиването на канчето! Нахранете ги с дим! Дайте им доза опиум! Смятате, че ги утешавате, но тези лекове са отрови! Най-вече религията!
— Добър ден, госпожице Марсел — отговори с усмивка отец Понс. — Гневът много ви разхубавява, както всяка неделя.
Изненадана от комплимента, тя ядно се прибра в аптеката и тъй рязко тръшна вратата, че за малко да счупи звънчето.
Групичката ни мина през портика с извикващи тревога скулптури и аз открих първата черква в живота си.
Руди ме беше предупредил и знаех, че трябва да потопя пръсти в светената вода и да направя кръстен знак пред гърдите си, а след това бързо да приклекна и да тръгна по централната пътека. Тези, които бяха пред мен ме повлякоха, онези зад мен ме бутаха и уплашен видях, че идва моят ред. В мига, когато докосвах светената вода се побоях, че между тези стени ще отекне глас и ще извика яростно: „Това дете не е християнче! Да се маха! Еврейче е!“ вместо това водата потръпна от докосването ми, обгърна ръката ми и свежа и чиста се сгуши в пръстите ми. Това ме насърчи и се постарах да очертая пред гърдите си съвършено симетричен кръстен знак, след това прегънах коляно, където другарите ми вече го бяха сторили и ги настигнах на скамейката.
— Ето ни в Божия дом — рече един треперлив глас. — Благодарим ти, че ни приемаш в дома си, Господи!
Вдигнах глава. Ама че дом! Май не беше дом на кой да е! Дом без врати и вътрешни стени, с цветни прозорци, които не се отварят, колони, които не служат за нищо и сводести тавани. Защо са заоблени таваните? И защо са толкова високи? И без полилеи? И защо посред бял ден бяха запалили свещи около свещеника? Огледах се бързо и видях, че има място за всеки един от нас. Но къде ли щеше да седне Господ? И защо тристата души, нагъчкани досами пода, заемаха толкова малко място в този дом? За какво служеше цялото това пространство около нас? Къде живееше Господ в своя дом?
Стените затрептяха и тези тръпки се превърнаха в музика — органът бе засвирил. Високите тонове погъделичкаха ушите ми. От ниските ми потреперваше дупето. Мелодията се разстла плътна и щедра.
В миг разбрах всичко: Господ бе тук. Навсякъде около нас. Навсякъде над нас. Потрепващият въздух — това бе той, изпълненият с песнопение въздух, въздухът, бухнал под сводовете, въздухът, свил се на кълбо под купола. Той беше онзи въздух, който се къпеше в цветовете на витражите, въздухът, който проблясваше, въздухът, който блещукаше, въздухът, който ухаеше на миро, на пчелен восък и на сладката сърцевина на лилиумите.
Сърцето ми бе пълно, сърцето ми бе силно. Вдишвах Бог с пълни гърди, до ръба на припадъка.
Литургията продължаваше. Нищо не разбирах и наблюдавах церемонията очарован и ленив. Щом се опитах да схвана думите, онова, за което ставаше дума, надхвърляше интелектуалните ми способности. Господ уж беше единствен, пък станаха двама — Баща и син, а понякога и трима — Баща, Син и Светия дух. Кой беше Светият дух? Някой братовчед ли? И изведнъж — пълна паника: свещеникът на Шамле бе прибавил и една жена, Дева Мария. Оплетен в това внезапно роене на боговете, зарязах броилката и се нахвърлих на песните, защото обичах да си пускам гласа.
Щом свещеникът спомена, че ще раздава кръгли бисквити, аз спонтанно щях да се наредя на опашката, но другарите ме задържаха.
— Ти нямаш право. Прекалено си малък. Още не е минало първото ти причастие.
Макар и разочарован, въздъхнах с облекчение, те не ме бяха спрели под предлог, че съм евреин, значи отвън не личеше.
Щом се върнахме в „Жълтата вила“, изтичах при Руди, за да споделя своето въодушевление. Тъй като никога не бях ходил на театрално представление или на музикален концерт, свързвах католическото богослужение с насладата от спектакъла. Руди ме изслуша благосклонно, а след това поклати глава.
— А все още не си видял най-доброто…
— Кое?
Той се качи да вземе нещо от шкафчето си и ми направи знак да го последвам в парка. Чак под кестена и далеч от любопитните, ние седнахме на земята по турски и той протегна предмета към мен.
От един требник от козя кожа, която галеше пръстите ми с нереалната си мекота, измежду страниците му, чиито позлатен ръб ми напомняха позлатата по олтара, между копринените разделители, които напомняха зеления филон на свещеника, той извади набожни картинки. Те възпроизвеждаха една и съща жена, макар чертите, прическата и цвета на косите и на очите й да бяха различни. По какво се познаваше, че е една и съща ли? По озареното чело, по светлия поглед, по невероятната й бледнина, която по страните й розовееше, по простотата на дългите й надиплени роби, в които стоеше с достойнство, блестяща и царствена.