— Коя е тя?
— Дева Мария. Майката на Исус. Жената на Господ.
Нямаше съмнение: тя наистина носеше божествена същност. От нея сякаш излизаха лъчи. Даже май беше заразително и дори картонът не приличаше на картон, а беше като направен от целувки, с онази блестяща белота на разбитите на сняг белтъци, а в релеф имаше разни изящни мотиви, които се прибавяха към нежно синьото и въздушно розовото, цветове по-прозирни от тези на погъделичканите от зората облаци.
— Мислиш ли, че е злато?
— Разбира се.
Галех и галех с пръст безценната качулка, която обикаляше това спокойно лице. Докосвах златото. Милвах онова на главата на Мария. А Божията майка ме търпеше.
Без предупреждение, сълзите изпълниха очите ми и аз се свлякох на земята. Плачехме тихо, притиснали картичките за причастието до сърцата си. Мислехме си всеки за своята майка. Къде ли беше сега? Дали сега изпитваше покоя на Мария? Дали сега на лицето й беше онази обич, която хиляди пъти сме виждали да се свежда над нас и която откривахме в тези картинки, или пък скръб, мъка и отчаяние?
Затананиках си майчината люлчина песен и загледах небето през клонака. Руди присъедини своя дрезгав дъх към моя, две октави по-ниско. И тъй ни откри отец Понс — две деца, които си припяваха приспивна песен на идиш, като ронеха сълзи над наивните изображения на Дева Мария.
Щом усети неговото присъствие, Руди избяга. Той беше на шестнайсет и повече от мен се страхуваше да не изглежда смешен. Отец Понс приседна до мен.
— Много ли си нещастен тук?
— Не, отче.
Преглътнах сълзите си и се опитах да му доставя удоволствие.
— Много ми хареса литургията. И съм доволен, че тази седмица ще имам вероучение.
— Толкова по-добре — рече колебливо той.
— Мисля, че по-нататък ще стана католик.
Той ме погледна благо.
— Ти си евреин, Жозеф, и дори да избереш моята религия, ще си останеш такъв.
— Какво означава човек да е евреин?
— Да е избран. Да произлиза от богоизбрания преди хилядолетия народ.
— А защо ни е избрал той? Защото сме по-добри от другите ли? Или не толкова добри?
— Нито едното, нито другото. Нямате никакви особени достойнства или недостатъци. Просто се е случило на вас и толкоз.
— Какво ни се е случило?
— Една мисия. Дълг. Да свидетелствате сред людете, че Бог е един, и чрез Бог да накарате хората да тачат другите хора.
— Струва ми се, че нещо се е изпортило, нали?
Отецът не отговори. А аз продължих:
— Ако сме били избрани, то е да сме мишена. Хитлер ни има зъб.
— Може би точно заради това, а? Защото вие сте препятствие пред неговата диващина. Това е тя, особената мисия, която Бог ви е дал. Знаеш ли, че Хитлер иска да се отърве и от християните?
— А, не може! Прекалено много са!
— За момента се притеснява. В Австрия опита, но бързо престана. Но това е част от плана му. Първо евреите, а след това и християните. Започва с вас. Ще приключи с нас.
Разбрах, че отецът действа от солидарност, а не само от добро сърце. Това ме поуспокои. И отново си помислих за графиня и граф Дьо Сюли.
— Я кажете, отче, щом произлизам от хилядолетна раса, уважавана и така нататък, значи съм благородник, нали така?
— Да, разбира се, благородник си.
— Така си и мислех.
Бях облекчен, че интуицията ми се е оказала вярна. Отец Понс продължи:
— За мен всички хора са благородници.
Пренебрегнах тази забележка, за да си оставя само онова, което пълнеше душата ми.
Преди да си тръгне, той ме потупа по рамото.
— Може би ще те разочаровам, но ми се иска да не се интересуваш чак толкова от вероучението и от службата. Хайде да се задоволиш с възможно най-малкото, а?
Той се отдалечи, а аз си останах там бесен. Така значи, щом съм евреин нямам право на нормалния свят! Даваха ми го само назаем, и то с върха на пръстите. И не бива да си го присвоявам! Католиците искат да си останат само свои, банда лицемери и лъжци такива! Вън от кожата си, настигнах Руди и оставих гневът ми срещу отец Понс да избухне. Той не се опита да ме успокоява, а ме насърчи да се дистанцирам от него.