— Да се качим в камбанарията. Ако има радиопредавател, сигурно е горе.
Полетяхме по витата стълба. Горе ни очакваха само няколко курешки от гълъб.
— Не, не е възможно!
Руди тропна с крак. Хипотезата му се разпадаше. Отецът ни се изплъзваше. Не успявахме да прозрем неговата тайна.
Беше още по-тежко за мен, защото вече не успявах да убедя себе си, че той е герой.
— Да се връщаме.
Докато прекосявахме гората, вълнувани от въпроса, какво ли прави отецът всяка нощ без светлина сред тези празни стени, не разменихме нито дума. Решението ми бе взето: нямаше да чакам нито ден още, за да разбера, още повече, че можеше пак да започна да мокря дюшека.
Нощта. Преходната смърт. Безмълвието на птичките.
В девет и половина застанах на пост до стълбите на „Жълтата вила“, облечен по-плътно от предния път, с шал около врата и със сабо, увито в откраднато от работилницата кече, за да не вдигам шум.
Сянката се спусна по стълбището и потъна в парка, където мракът бе изтрил всички форми.
Щом влезе в параклиса, аз изскочих на полянката и избарабаних по вратата тайния код.
Вратата се открехна и без да чакам реакция, се мушнах вътре.
— Ама…
Отецът не бе имал време да ме разпознае, видял бе да се прокрадва само една по-дребна от обикновено сянка.
По навик той затвори вратата след мен. Озовахме се заклещени в мрака, без да можем да различим нито чертите, нито дори очертанията на другия.
— Кой си ти? — извика отецът.
Онемял от смелостта си, не успях да отговоря.
— Кой си ти? — повтори отецът, този път заплашително.
Щеше ми се да избягам. Лицето на отец Понс се открои иззад пламъка на клечка кибрит, сгърчено, изкривено и плашещо.
Отстъпих назад. Пламъчето приближи.
— Какво? Ти ли си, Жозеф?
— Да.
— Как посмя да излезеш от „вилата“?
— Искам да знам какво правите тук.
В едно дълго изречение, без да поемам дъх, му изложих съмненията си, преследването, въпросите и празната църква.
— Връщай се веднага в спалнята.
— Не.
— Ще ми се подчиняваш.
— Не. Ако не ми кажете какво правите, ще се разкрещя и съучастникът ви ще разбере, че не сте успял да се прикриете.
— Това е шантаж, Жозеф.
В този момент на вратата отекнаха удари. Млъкнах. Отецът отвори, промуши глава навън и след кратка размяна на думи прибра раницата.
Когато нелегалният доставчик си тръгна, отсякох:
— Видяхте, че си премълчах. Аз съм с вас, не срещу вас.
Един облак откри луната и синкава светлина нахлу в помещението, като направи лицата ни сиви като маджун. Изведнъж отецът ми се видя много издължен, много мършав, като въпросителна, начертана на стената с въглен, почти като карикатурата на злия евреин, която нацистите слагаха по стените в нашия квартал, с плашещо шавливи очи. Той се усмихна.
— Е, какво пък, хайде ела!
Хвана ме за ръка и ме отведе в лявата галерия на църквата, където отмести един вкоравен от мръсотия килим.
На пода се показа халка. Отецът я дръпна. Един от камъните се отвори.
Стъпала слизаха в черното тяло на земята. На първото чакаше маслена лампа. Отецът я запали и бавно проникна в земната паст, като ми направи знак да го последвам.
— Какво има под една църква, мой малки Жозеф?
— Мазе?
— Крипта.
Стигнахме до последните стъпала. Влажна миризма на гъби ни облъхна от дълбините. Дъхът на земята ли беше?
— И какво има в една крипта?
— Не знам.
— Синагога.
Той запали няколко свещи и открих тайната синагога, която бе обзавел отецът. Под наметало от скъпи бродирани тъкани той пазеше едно руло с Тора, дълъг свитък, изписан със свещените писмена. Една снимка на Йерусалим подсказваше накъде да се обърне човек, за да се моли, защото молитвите се издигат към Бога посредством този град.
Лавиците зад гърба ни се огъваха под всевъзможни неща.
— Какво е това?
— Моята колекция.
Той посочи молитвените книги, мистичните поеми, коментарите на равините, свещниците със седем или девет разклонения. До един грамофон имаше купчина кръгли плоски предмети от черен восък.
— Тези кръгове какви са?
— Молитвена музика, песни на идиш. Знаеш ли кой е бил първият колекционер в човешката история, мой малки Жозеф?