— Не.
— Ной.
— Не го познавам.
— Много, много отдавна, неспирни дъждове се излели над света. Водата пропуквала покривите, цепела стените, рушала мостовете, скривала пътищата и препълвала реките. Огромни вълни отнесли села и градове. Оцелелите избягали високо в планините, които в началото предлагали сигурен подслон, но под влияние на пороя и просмукването се пропукали, а след това се разпаднали на канари. Един човек, Ной, предусетил, че планетата ни ще бъде изцяло залята от водите. Тогава започнал да колекционира. С помощта на синовете и дъщерите си намерил по един мъжки и една женска от всеки жив вид, лисугер и лисица, тигър и тигрица, фазан и фазанка, двойка паяци, щрауси, змии… не забравил и рибите и морските бозайници, които гъмжали в набъбващия океан. Същевременно строял един огромен кораб, та когато водите се вдигнали до него, той натоварил на кораба всички животни и хора, които били останали. Ноевият ковчег плавал месеци наред безцелно по огромното море, в каквото се била превърнала Земята. След това дъждовете спрели. Водата бавно спадала. Ной се боял, че вече няма да може да изхранва обитателите на своя кораб. Той пуснал гълъб, който се върнал със свежа маслинена клонка в човката, като така показал, че върховете на планините вече се показват над водата. Той разбрал, че е спечелил безумния си облог: да спаси всички божии създания.
— А защо Господ не си ги е спасил сам? Не му е пукало ли? Бил е в отпуска ли?
— Господ е създал света веднъж завинаги. Изобретил е инстинкта и разума, за да се оправяме без него.
— Ной ли е вашият пример за подражание?
— Да. И аз колекционирам като него. В детството си живях в белгийско Конго, където баща ми беше на работа. Белите толкова презираха черните, че започнах да правя колекция от местни предмети.
— Къде е тя сега?
— В музея в Намур. Днес благодарение на художниците това стана мода и го наричат „черно изкуство“. Сега правя две колекции — една циганска и една еврейска. Всичко, което Хитлер иска да унищожи.
— Не е ли по-добре да убиете Хитлер?
Той не ми отговори и ме заведе при натрупаните книги.
— Всяка вечер се оттеглям, за да медитирам сред еврейските книги. А денем в кабинета си уча иврит. Нищо не се знае…
— Какво не се знае?
— Ако потопът продължи и не остане ни един евреин, който да говори иврит, ще мога да те науча, а ти ще го предадеш нататък.
Кимнах с глава. Като се има предвид късния час и фантастичния декор на криптата, като пещерата на Али Баба, полюшваща се под трепкането на свещите, за мен това бе толкова реалност, колкото и игра. Възкликнах звънливо и страстно:
— Тогава може да се каже, че вие сте Ной, а аз съм вашият син!
Той се развълнува и коленичи до мен. Почувствах, че иска да ме прегърне, но не смее. Хубаво беше.
— Нека да сключим сделка, искаш ли? Жозеф, ти ще се преструваш на християнин, а аз ще се преструвам на евреин. Ще ходиш на месите и на вероучение, ще учиш историята на Исус от Новия Завет, а аз ще ти разказвам Тора, Мишна и Талмуд2 и заедно ще пишем писма на иврит. Искаш ли?
— Дай лапа!
— Това е нашата тайна, най-голямата от тайните. Кълнеш ли се?
— Кълна се.
Направих засуканото движение, на което Руди ме бе научил вместо клетва и плюх на земята.
От тази нощ започнах двоен нелегален живот с отец Понс. Скрих от Руди нощния си поход и направих така, че да си задава по-малко въпроси за отец Понс, като отклоних вниманието му към Роз, помощник-готвачката, хубаво вятърничаво русо момиче на шестнайсет, което помагаше на икономката. Твърдях, че тя гледа към Руди всеки път когато той се обърне. Руди падна лесно в капана и Роз стана негова постоянна мисъл. Обожаваше да въздиша по недостъпни любови.
През това време учех иврит с двайсет и двете съгласни и дванайсетте гласни и най-вече отгатвах официалните привидности, принципите, които движеха нашия пансионат. Благодарение на някаква хитринка в правилника отец Понс правеше така, че да спазваме Шабат и в събота почивката беше задължителна. Можехме да пишем домашните си и да учим уроците чак в неделя след вечернята.
— За евреите седмицата започва в неделя, а за християните в понеделник.
— Как става така, отче?
— В Библията, която и евреите, и християните четат, се казва, че когато създавал света Господ работил шест дни и на седмия си починал. Ние трябва да му подражаваме. За евреите седмият ден е събота. По-късно, за да се разграничат от евреите, които не пожелали да приемат Исус като Месия, християните започнали да твърдят, че това е неделята.