— Кой е прав?
— Какво значение има?
— А Господ не може ли да каже на хората какво мисли?
— Важно е не това, което Господ мисли за хората, а онова, което хората мислят за Бог.
— Ами… Аз пък виждам, че Господ е поработил шест дни, а оттогава досега — нищо!
Отчето избухваше в смях, докато аз се възмущавах. Аз вечно се опитвах да омаловажа различията между двете религии и да ги приравня към едно цяло, а той все ме възпираше да опростявам нещата.
— Жозеф, искаш да знаеш коя от двете религии е истинната. Ами нито една от двете! Една религия не е нито истинна, нито лъжовна, тя само предлага начин на живот.
— Как искате да уважавам религиите, ако не са истинни?
— Ако уважаваш само истината, не правиш кой знае какво: 2 + 2 = 4, това ще бъде единственият предмет на твоето уважение. Извън това ще срещнеш несигурни елементи: чувства, норми, ценности, възможности за избор, все крехки и променливи постройки. Нищо математически точно. Уважението не се прилага към доказаното, а към предложеното.
През декември отецът игра двойна игра, за да можем да празнуваме едновременно и християнската Коледа, и еврейската Ханука, двойственост, която само еврейските деца отгатнаха. От една страна, чествахме раждането на Исус, украсявахме селската ясла и ходехме на службите. От друга, трябваше да работим в една „работилница за свещи“, където се учехме да правим фитили, да топим восък, да го боядисваме и да оформяме свещи, а вечер редяхме изработеното по прозорците, така християнските деца получаваха възнаграждение за своите усилия, а ние, еврейчетата, можехме тайно да изпълняваме ритуала за Ханука, празника на Светлината, период на игри и подаръци, който изисква даването на милостиня и паленето на светлинки в мрака. Ние, еврейчетата… Колко ли бяхме в „Жълтата вила“? И кои бяхме?… Освен отчето никой не знаеше това. Когато заподозирах някой от другарите си, сам си пречех да стигна по-далеч. Да лъжеш и да се оставиш да те лъжат. През това минаваше целокупното ни спасение.
През 1943 г. полицията на няколко пъти нахлува в „Жълтата вила“. И всеки път по един от класовете по възрасти биваше подложен на проверка на самоличността. Истински или фалшиви, документите ни вършеха работа. Систематичните обиски на шкафчетата ни също не даваха резултат. Никой не бе арестуван.
Въпреки това отецът се тревожеше.
— Засега е само белгийската полиция и тия момчета ги познавам, ако не тях, поне родителите им, та като ме видят, не смеят много да ровят. Но ми казаха, че Гестапо прави внезапни проверки…
Въпреки всичко след всяка проверка животът се връщаше в руслото си. Ядяхме малко и некачествено, ястия от диви кестени и картофи, супи, в които се гонеха парчетата ряпа, и воднисто мляко за десерт. Ние, пансионерите имахме навика да разбиваме шкафчето на момчето, на което пощальонът бе донесъл пакет, тъй че понякога отмъквахме кутия сладки и буркан конфитюр или мед, които трябваше да погълнем възможно най-бързо, за да не ни хванат.
През пролетта, по време на един урок по иврит, който ми предаваше в заключения с две превъртания на ключа кабинет, отец Понс не успяваше да се съсредоточи. Сбърчил чело, той даже не чуваше въпросите ми.
— Какво ви е, отче?
— Наближава периодът на първите причастия, Жозеф. Тревожа се. Невъзможно е пансионерите евреи, които са на възраст, да се причестят, да го направят заедно с християните. Нито по отношение на тях, нито по отношение на моята религия. Какво да правя?
Не се колебах и секунда.
— Питайте мадмоазел Марсел.
— Защо казваш това?
— Ако има някой, който ще се хвърли телом и духом да попречи на причастието, това е Подяволите, нали?
Той се засмя на предложението ми.
На другия ден получих правото да отида с него в аптеката на Шамле.
— Какъв е сладур — изгъргори мадмоазел Марсел като ме видя. — На, дръж!
И ми подхвърли меден бонбон.
Докато зъбите ми се бореха с лакомството, отец Понс й изложи проблема.
— По дяволите, няма проблем, господин Понс, ще дам едно рамо. Колко са?
— Дванайсет.
— Само кажете, че са болни. И хоп — дванайсетима настанени в медицинския пункт.
Отецът помисли.
— Ще се забележи отсъствието им. То ще насочи вниманието към тях.