— Руди, това е смешно! При християните той завършва с тънка кожичка, затворена и набръчкана, като края на детски балон, където се прави възелът. И не само това, те пикаят по-дълго от нас и след това си тръскат бубата. Ще рече човек, че й се сърдят. Дали така се наказват?
— Не, така отцеждат капките, преди да го приберат. За тях е по-трудно, отколкото за нас, да бъдат чисти. Ако не внимават, може да хванат сума ти микроби, които смърдят и от които боли.
— А пък гонят нас, нали? Ти това разбираш ли го?
За сметка на това бях разбрал проблема на отец Понс. Тогава осъзнах невидимите правила, които организираха ежедневния душ. Отец Понс сам изготвяше списък и правеше проверка чрез повикване, когато десетима ученици от всякакви възрасти минаваха голи от съблекалнята в общата баня изцяло под неговото наблюдение всяка група се оказа еднородна. Нито един неевреин не бе имал възможността да види евреин и обратното, а голотата оставаше забранена и наказуема навсякъде другаде. Тъй че сега лесно можех да разбера какво се крие в „Жълтата вила“. От този ден нататък си направих изводи и се научих да облекчавам мехура си при заключена врата и винаги избягвах писоарите. Исках дори да поправя операцията, която ме бе белязала — прекарвах миговете на самота да дърпам кожичката си, за да може тя да възвърне своя вид като при раждането ми и да покрие главичката. Напразно! Дърпах я, без да я жаля, но тя всеки път се вдигаше, и ден след ден не се забелязваше никаква видима разлика.
— Какво ще правя, ако Гестапо ви накара да се съблечете, Жозеф?
Защо отец Понс се доверяваше на най-младия от пансионерите си? Дали ме смяташе за по-достоен от другите? Или имаше нужда да прекъсне мълчанието? Дали страдаше от това, че сам носи отговорността и тревогите си?
— А, Жозеф, ами ако Гестапо ви накара да си смъкнете панталоните?
Отговорът за малко не отвя всички ни през август 1943 година. Официално затвореното училище бе превърнато в летен лагер. Онези, които нямаха приемни семейства, спяха в пансиона до началото на учебната година. Ние вместо изоставени, се чувствахме като принцове — „Жълтата вила“ бе за нас, а благодатният на плодове сезон малко от малко притъпяваше вечния ни глад. Няколко семинаристи помагаха на отец Понс, който ни посвещаваше времето си. Редувахме разходки с лагерни огньове, игра на топка и филми на Чаплин, прожектирани вечер върху опънат под навеса чаршаф. Оставахме дискретни по отношение на надзирателите, но вече нямаше смисъл да бъдем предпазливи помежду си — всички бяхме евреи. Струваше си да се види как ходехме с жар на единствения останал предмет, вероучението, от благодарност към отец Понс, с какъв възторг пеехме на божествената служба и с какво опиянение строяхме в дъждовните утрини яслата за бъдещата Коледа. Един ден, когато след футболен мач спортистите бяха плувнали в пот, отецът нареди незабавен душ.
Големите бяха минали, средните също. Оставаше групата на малките, сред които бях и аз. Двайсетина момчета пищяхме и си играехме под крановете със студената вода, когато един германски офицер влезе в съблекалнята.
Русият офицер влезе, децата се вцепениха, гласовете замлъкнаха, а отец Понс стана по-бял от плочките. Всичко застина, с изключение на струите вода, които безсъзнателно и весело продължиха да се изливат върху нас.
Офицерът ни огледа. Някои по инстинкт закриха членовете си, жест на нормален свян, дошъл прекалено късно и така се превърна в признание.
Водата шуртеше. Мълчанието избиваше на едри капки.
Офицерът бе разкрил нашата самоличност. Едно бързо движение на зениците разкри, че разсъждава. Отец Понс направи крачка напред и рече с неуверен глас:
— Нещо търсите ли?
Офицерът изложи положението на френски. От сутринта неговото подразделение преследвало един член на Съпротивата, който в бягството си се прехвърлил през оградата на парка, тъй че той търсел дали пък не се е скрил сред нас.
— Виждате, че вашият беглец не е тук — каза отец Понс.