Връщането бе бавно и мъчително, хлъзгаво беше, а и умората се прибавяше към студа и страха. На полянката трябваше да направим най-трудното — да изтрием следите от стъпките си до изоставената църква като удряме мократа земя с клонки от дърветата.
Зората вече пукваше, когато отидохме при съучениците ни, спящи в криптата. Отец Понс грижливо затвори след нас вратата и капака, като запали само една свещ.
— Спете, деца, днес няма да има задължително събуждане.
Недалеч от мястото, където бях рухнал, се освободи пространство между купищата книги, които той издигна около себе си като тухлена стена. Като ме погледна, го попитах:
— Може ли да дойда във вашата стая, отец Понс?
— Ела, малки ми Жозеф.
Пъхнах се при него и сложих глава на мършавото му рамо. Едва успях да усетя разнежения му поглед и заспах.
Сутринта от Гестапо нахлули в „Жълтата вила“ и попаднали на овързаните семинаристи, разкрещели се, тръгнали по лъжливите следи и ни търсили чак до реката, че и по-далеч, и нито за миг не им минало през ум, че не сме избягали.
За отец Понс вече и дума не можеше да става да се покаже навън. Беше немислимо и да останем в тайната синагога, уредена под изоставената църква. Ако останехме живи, животът ни поставяше проблем: как да говорим, да се храним, да пишкаме и да акаме. Дори сънят не беше пристан, защото спяхме на голата земя и всеки с различен ритъм.
— Нали виждаш, Жозеф — казваше отец Понс с чувство за хумор, — плаването в Ноевия ковчег надали е било много забавно.
Много скоро мрежата на Съпротивата започна да ни взема един по един, за да ни скрият другаде. Руди тръгна с първите. Вероятно защото заемаше много място. Отец Понс никога не ме посочи на другарите, които ни вземаха. Дали беше нарочно? Осмелявах се да мисля, че иска да ме задържи до себе си колкото може по-дълго.
— Може пък Съюзниците да победят по-скоро от предвиденото? Може скоро да ни освободят? — ми казваше той с намигане.
Той се възползва от тези седмици, за да усъвършенства знанията си за еврейската религия заедно с мен.
— Вашият живот не е само ваш живот, но и носител на послание. Не искам да позволя да ви унищожат, нека поработим.
Един ден, когато в криптата бяхме останали само петима, посочих на отчето тримата си заспали съученици.
— Вижте, отче, не бих искал да умра с тях.
— Защо?
— Защото макар и да съм до тях, те не са ми приятели. Какво поделям с тях? Единствено факта, че съм жертва.
— Защо ми казваш това, Жозеф?
— Защото бих предпочел да умра с вас.
Главата ми тупна на коленете му и му разкрих мислите, които ме вълнуваха.
— Предпочитам да умра с вас, защото предпочитам вас. Бих предпочел да умра с вас, защото не искам да ви оплаквам, а още по-малко вие да ме оплаквате. Бих предпочел да умра с вас, защото тогава вие ще сте бил последният човек, когото ще съм видял на този свят. Бих предпочел да умра с вас, защото без вас небето няма да ми хареса, а ще ме ужаси.
В този миг думкане и викове отекнаха на вратата на параклиса.
— Брюксел е свободен! Спечелихме! Брюксел е освободен от англичаните!
Отчето скочи на крака и ме сграбчи.
— Свободни! Чуваш ли, Жозеф? Свободни сме! Германците си отиват!
Другите деца се събудиха.
Хората от Съпротивата ни освободиха от криптата и се затичахме, заподскачахме и се смеехме по улиците на Шамле. От къщите се носеха радостни викове, пушки гърмяха към небето, от прозорците се спускаха знамена, завихряха се танци, вадеха се скрити от пет години бутилки алкохол.
Гушех се в ръцете на отчето до вечерта. Докато си говореше за събитията с всеки селянин поотделно, той ронеше сълзи от наслада. Аз ги триех с длани. Тъй като беше ден на опиянение, получих правото да бъда на девет години, да стоя като дете върху раменете на човека, който ме беше спасил, имах право да целуна розовите му солени бузи, имах право безпричинно да се смея с цяло гърло. Бях лъчезарен и чак до вечерта не се отделих от него. Дори и да тежах, той нито веднъж не се оплака.
— Войната скоро ще свърши!
— Американците се движат към Лиеж!
— Да живеят американците!
— Да живеят англичаните!
— Да живеем ние!
— Ура!
От този 4 септември 1944 г. нататък винаги смятах, че Брюксел е свободен, защото изведнъж и без заобикалки бях признал на отец Понс, че го обичам. Това ме беляза завинаги. Оттогава, всеки път, когато призная чувствата си на жена, очаквам да гърмят бомбички и да се веят знамена.