В нашия район следващите дни се оказаха по-опасни и смъртоносни, отколкото цялата война. По време на окупацията врагът беше на показ, следователно и на прицел, а по време на Освобождението оттук-оттам се чуваха изстрели — неконтролирани и неконтролируеми, тъй че цареше хаос. След като си прибра децата в „Жълтата вила“, отец Понс ни забрани да излизаме от парка. Само че ние с Руди не можехме да се въздържим да се катерим по нашия дъб, чиито клони стърчаха извън парка. Пролуките в короната гледаха към съвсем голата ширнала се равнина, чак до далечните ферми. Оттам можехме, ако не да присъстваме на битките, то поне да наблюдаваме пяната от тях. Така видях преминаването в открита кола на онзи германски офицер, който бе избрал да не ни издава под душовете — по риза, окървавен, с подпухнало лице и обръсната глава, притиснат от въоръжени освободители, които го влачеха към кой знае какво отмъщение…
Изхранването все така бе проблем. За да залъжем глада, с Руди търсехме една тъмнозелена трева, по-месеста от другите, с която си пълнехме ръцете, преди да натъпчем стиската в уста. Беше горчива и гадна, но ни даваше усещането за пълна уста.
Постепенно редът се възстанови. А той не ни носеше добри новини. Мадмоазел Марсел, аптекарката, бе изтезавана ужасяващо, преди да я депортират на Изток. Каква ли щеше да се върне? Щеше ли да се върне изобщо? Защото подозренията, които имахме по време на войната, се потвърждаваха — нацистите бяха избивали своите пленници в концлагерите. Милиони човешки същества бяха изтребени, убити с куршум, задушени с газ, изгорени или погребани живи.
Отново започнах да се напикавам в леглото. Страхът стана ретроспективен: ужасявах се от съдбата, която бях избегнал. Срамът ми също стана ретроспективен: мислех за баща си, когото бях мярнал и на когото не бях пожелал да се обадя. Но дали наистина беше той? Дали беше още жив? Ами майка ми? Заобичах ги с обич, удвоена от угризенията.
В ясните нощи се измъквах от спалнята и гледах небето. Когато видех „звездата на Жозеф и на мама“, звездите отново започваха да пеят на идиш. Погледът ми бързо се замъгляваше, не ми стигаше въздух, ръцете ми бяха като приковани на кръст върху моравата и в крайна сметка започвах да лапам собствените си сълзи и сополи.
Отец Понс вече нямаше време да ми дава уроци по иврит. Месеци наред той тичаше от сутрин до вечер по следите на родителите ни, като се блъскаше с шифрованите регистри, изготвени от мрежата на Съпротивата, и носеше от Брюксел списъци на починалите в депортация.
За някои съобщението дойде бързо — бяха единствените оцелели от цялото семейство. Извън часовете ги утешавахме, занимавахме се с тях, но дълбоко в себе си всеки мислеше: дали няма да бъда следващият? Дали новината, която се бави, е добра? Или много лоша?
Щом фактите започнаха да заменят надеждите, Руди избра да мисли, че е изгубил цялото си семейство. „Какъвто съм си шлемазел, няма начин да е другояче.“ И наистина, седмица след седмица отец Понс се връщаше със зловещото потвърждение, че големият му брат, а после и останалите братя, след това сестрите, а след това и баща му, са били убити с газ в Аушвиц. Всеки път огромна, безмълвна болка убиваше приятеля ми: с часове лежахме на тревата, срещу пълното със слънце и лястовици небе и се държахме за ръка. Мисля, че плачеше, но не смеех да се обърна към него, да не би да се почувства унизен.
Една вечер отец Понс се върна от Брюксел с кървавочервено лице, защото бе въртял бързо педалите и веднага се втурна към Руди.
— Руди, майка ти е жива, тя ще пристигне в Брюксел в петък, с влакова композиция за оцелелите.
Цяла нощ Руди така хлипа от облекчение, та помислих, че ще умре, задушен от сълзите, преди да види майка си.
В петък Руди стана преди зазоряване, за да се измие, да се облече, да си лъсне обувките и да придобие един буржоазен вид, който не познавахме при него, тъй че под намазаните и пригладени коси успях да го позная само по сатирските уши. Беше превъзбуден и не спираше да бъбри, като прескачаше от мисъл на мисъл, не довършваше изреченията и минаваше към други.
Отец Понс бе заел някаква кола и реши, че ще участвам в пътуването, тъй че за първи път от три години излязох от „Жълтата вила“. Заради радостта на Руди бях сложил под сурдинка притесненията за собственото си семейство.