В неделя „Жълтата вила“ ставаше място за среща на децата, които се бяха крили. От околностите водеха всички още непотърсени от родителите си деца от три до шестнайсет години. Те минаваха по една временна естрада, скована под навеса. Идваха много хора, кой за да открие своя син или дъщеря, кой за племенник или племенница, кой за някоя далечна роднина, за която след Холокоста се чувстваше отговорен. Записваха се и двойки, готови да осиновят дете.
Толкова се надявах, че чак се боях от тези утрини. Всеки път, когато се качвах на естрадата, след обявяването на името ми, очаквах майка ми да извика. Всеки път, когато вървях по обратния път сред учтива тишина, имах желание да се осакатя.
— Отче, аз съм виновен родителите ми да не се връщат, не мислих за тях по време на войната.
— Не говори глупости, Жозеф. Ако родителите ти не се върнат, вината ще бъде на нацистите и на Хитлер. Нито твоя, нито тяхна.
— Не искате ли да ме обявите за осиновяване?
— Прекалено рано е, Жозеф. Без документ, удостоверяващ смъртта на родителите, нямам това право.
— Във всеки случай, никой няма да ме поиска!
— Хайде, хайде, трябва да имаш надежда.
— Мразя да имам надежда. Когато се надявам, се чувствам нищожен и мръсен.
— Бъди по-смирен, и се надявай поне малко.
Тази неделя, след традиционния панаир на сирачетата, за пореден път онемял и унизен, реших да отида с Руди на чай у майка му в селото.
Слизахме надолу по пътя, когато видях две фигури, които се изкачваха нагоре.
Затичах се, без да съм вземал решение. Краката ми не докосваха земята. Можех да полетя. Движех се толкова бързо, че се боях да не би някой от краката ми да се откъсне от хълбока.
Не бях разпознал нито мъжа, нито жената, а шлифера на майка ми. Шлифер на шотландско каре в зелено и розово, с качулка. Мама! Не бях виждал никой друг да носи шлифер в зелено-розово шотландско каре с качулка.
— Жозеф!
Хвърлих се срещу родителите ми. Дъхът ми секна, не можех да кажа ни думица и ги докосвах, пипах, стисках ги до себе си, проверявах дали са те, задържах ги и не им давах да си идат. Стотици пъти повтарях едни и същи хаотични жестове. Да, усещах ги, виждах ги, живи бяха.
— Жозеф, мъничкият ми Жозеф! Мишке, видя ли колко е хубав?
— Пораснал си, синко!
Говореха глупави, незначителни дреболии, от които се разплаквах. А пък аз не успявах дума да кажа. Тригодишното страдание, откак се бяхме разделили, се стовари върху мен и ме сравни със земята. С уста, отворена в дълъг, беззвучен вик, успявах само да хлипам.
Щом се усетиха, че не отговарям на нито един от въпросите им, майка ми се обърна към Руди.
— Моят Жозефеле е много развълнуван, нали?
Руди потвърди. Това, че майка ми отново ме разбираше и отгатваше какво ми е, предизвика нов порой от сълзи.
Повече от час не можах да проговоря. През този час не ги пусках, едната ми ръка бе вкопчена в ръкава на татко, а другата се гушеше в дланта на мама. През този час научих от разказа им пред отец Понс как са оцелели недалеч оттук, в една голяма ферма, където работели като аргати. А загубили толкова време, за да ме открият, защото когато се върнали в Брюксел, граф и графиня Дьо Сюли били изчезнали, а хората от Съпротивата ги пратили по лъжлива следа чак в Холандия.
Докато разказваха перипетиите си, майка ми често се обръщаше към мен, галеше ме и шепнеше:
— Мъничкият ми Жозефеле…
Колко щастлив бях да открия отново идиш, този тъй нежен език, че на него не може дори да се назове едно дете, без да се прибави ласка, умалително, някоя гальовна за ухото сричка, като бонбон, скрит в сърцето на думата… Това ми помогна да се съвзема и вече исках само да ги отведа до моето владение, до „Жълтата вила“ и нейния парк, където бях прекарал толкова весели години.
Щом завършиха историята си, те се наведоха над мен:
— Връщаме се в Брюксел. Ще отидеш ли да си вземеш нещата?
И тогава отново успях да проговоря.
— Как? Не може ли да остана тук?
Притеснено мълчание посрещна думите ми. Майка ми премигна, сякаш не бе сигурна дали е чула добре, баща ми се втренчи в тавана, като стисна зъби, а отец Понс проточи врат към мен.
— Какво каза, Жозеф?
Внезапно си дадох сметка колко ужасно бяха отекнали думите ми в ушите на моите родители. Заля ме срам! Въпреки това го казах на бис с надеждата, че втория път ще направи по-различно впечатление от първия.