— Не мога ли да остана тук?
Пълен провал! Стана още по-зле! Очите им се насълзиха и те отвърнаха лица към прозореца. Веждите на отец Понс се окръглиха.
— Даваш ли си сметка какво казваш, Жозеф?
— Казвам, че искам да остана тук.
Шамарът се стовари отгоре ми, без да съм го подозирал дори. Отец Понс ме гледаше тъжно, а ръката му пушеше. Погледнах го сепнато — никога не беше ме удрял.
— Извинете ме, отче — избъбрих.
Той поклати сурово глава, за да ми покаже, че не такава реакция бе очаквал и с очи ми посочи родителите ми. Подчиних се.
— Извинявай, тате, извинявай, мамо. Това беше само начин да кажа, че тук ми беше добре и да кажа благодаря.
Родителите ми разпериха ръце.
— Прав си, миличък. Никога няма да можем да се отблагодарим на отец Понс.
— Не! — поде и баща ми.
— Чу ли, Мишке, нашият Жозефеле е загубил акцента си. Вече няма да ни вярват, че е наш син.
— Той има право. Трябва да приключим с този злощастен идиш.
Прекъснах ги, погледнах отец Понс и уточних:
— Исках да кажа, че ще ми е трудно да ви напусна…
Като се върнахме в Брюксел, колкото и да се наслаждавах на просторната къща, която бе наел баща ми, впуснал се с енергията на реваншист в сделките, колкото и да се отдавах на ласките, нежността и напевния глас на майка ми, се чувствах сам в лодка без весла, оставена по течението. Брюксел, огромен, необятен и отворен към всички ветрове, нямаше ограда, която да ми даде спокойствие. Ядях до насита, дрехите и обувките ми бяха по мярка, трупах играчки и книги в една великолепна стая, която бе само за мен, но ми липсваха часовете, прекарани с отец Понс в разкриване на големите тайни. Новите ми съученици ми изглеждаха блудкави, учителите механични, уроците безсмислени, а домът ми скучен. Човек не открива родителите си с една прегръдка. За три години ми бяха станали чужди, може би защото те се бяха променили, може би защото и аз се бях променил. Бяха оставили дете, а намираха юноша. Жаждата за материален успех, който владееше баща ми, толкова го беше променил, че ми бе трудно да разпозная сбития хленчещ шивач от Шарбек под сегашния благоденстващ туз на внос-износа.
— Ще видиш, синко, ще направя богатство и след това ти само ще трябва да продължиш — ми заявяваше той с блестящи от възбуда очи.
Дали имах желание да стана като него?
Когато ми предложи да подготви моята бар-мицва, причастието ми, като ме запише в хедер, традиционното еврейско училище, аз най-спонтанно отказах.
— Не искаш да получиш бар-мицва, така ли?
— Не.
— Не искаш да се научиш да четеш Тора, да пишеш и да се молиш на иврит, така ли?
— Не.
— И защо?
— Искам да стана католик.
Отговорът не закъсня — силна, ледена, суха плесница. Втората за няколко седмици. Първо отец Понс, сега баща ми. За мен освобождението май беше най-вече освобождаване на шамарите.
Той извика майка ми за свидетел. Аз повторих и потретих, че искам да приема католическата вяра. Тя плака и крещя. А същата вечер аз избягах.
С едно колело, след като няколко пъти се обърках, изминах пътя, който водеше към Шамле и към единайсет вечерта пристигнах в „Жълтата вила“.
Дори не звъннах на портата. Заобиколих оградата, бутнах ръждясалата вратичка към полянката и отидох в изоставената църква.
Врата бе отворена, капакът надолу също.
Както бях предвидил, отец Понс беше в криптата.
Щом ме видя, разпери ръце. Хвърлих се към него и излях своето смущение.
— Заслужаваш пак да те зашлевя — рече той и нежно ме притисна към себе си.
— Ама какво ви става на всички?
Заповяда ми да седна и запали няколко свещи.
— Жозеф, ти си един от последните оцелели от един славен народ, който изтребиха. Шест милиона евреи са били убити… шест милиона! Не можеш да се криеш повече пред толкова трупове.
— Какво общо имам с тях, отче?
— Че си получил живота си от тях. Че си бил застрашен от смърт едновременно с тях.
— Е, и? Имам право да мисля по различен начин, нали?
— Разбира се. Но все пак трябва да бъдеш свидетел, че са съществували, сега, когато вече не съществуват.
— А защо аз, а не вие?