Графиня Дьо Сюли ме хвана за ръка и ме поведе през сякаш излитащи в небето стълбища към етажите, за да се полюбувам на разни вази, картини и доспехи. В спалнята й открих цяла стена с накачени на закачалки рокли. У дома в Шарбек ние също живеехме сред костюми, конци и платове.
— Ти си шивачка като татко ли?
Тя се засмя.
— Не. Аз купувам тоалетите, които изработват шивачите като баща ти. Нали все трябва да работят за някого?
Кимнах.
Кимнах с глава, но скрих от графинята, че едва ли е избрала тези дрехи от нас, защото никога не бях виждал толкова красиви неща при татко, бродираните кадифета, блестящите коприни, дантелените маншети, копчетата, които блещукаха като накити.
Дойде графът и след като графинята му описа ситуацията, се вгледа в мен.
Той се доближаваше доста повече до портрета на благородника. Висок, изтънчен, стар — във всеки случай мустакът му придаваше достолепен вид — той ме оглеждаше от толкова високо, че разбрах защо са вдигнали толкоз таваните.
— Ела да хапнеш с нас, детето ми.
Сигурен бях, че гласът му е истински глас на благородник! Солиден, плътен, тежък и с цвета на бронзовите статуи, осветявани от свещниците.
По време на вечерята учтиво се справих с рутинния разговор, макар да бях погълнат от въпроса дали съм благородник или не? Щом семейство Сюли бяха готови да ми помогнат и да ме приютят, дали не беше защото съм от същото потекло като тях? Тоест благородно?
Докато отивахме в салона, за да пием настойка от портокалов цвят, можех да попитам, но заради страха от отрицателни отговори предпочетох още малко да поживея с този ласкателен въпрос…
Изглежда съм задрямал, когато се звънна на вратата. Когато от креслото, в което се бях отпуснал, видях на стълбището да се появяват майка ми и баща ми, за първи път разбрах, че са различни. Прегърбени в мрачните си дрехи и с картонени куфари в ръка, те говореха много неуверено и тревожно, сякаш се бояха от мрака, от който идваха толкова, колкото и от блестящите стопани, към които се обръщаха. Запитах се дали пък родителите ми не са бедни.
— Хайка! Арестуват всички. Жените и децата също. Семейство Розенберг. Семейство Майер. Семейство Перелмутер. Всички…
Баща ми плачеше. Притеснен бях, че той, който никога не плачеше, е дошъл да плаче пред хора като семейство Сюли. Какво ли означаваше тази фамилиарност? Дали, че сме благородници? Гледах и слушах всичко, без да шавам в креслото, където другите мислеха, че дремя.
— Да заминем… Къде да заминем? За да стигнем до Испания, трябва да успеем да пресечем Франция, в която също няма никаква сигурност. А без фалшиви документи…
— Виждаш ли, Мишке — каза майка ми, — трябваше да тръгнем с леля Рита за Бразилия.
— С баща ми, който беше болен — по никой начин!
— Но сега той е мъртъв, Господ да го прости.
— Да, твърде късно е.
Граф Дьо Сюли сложи малко ред в разговора.
— Ще се погрижа за вас.
— Не, господин графе, ние и нашата съдба сме без значение. Спасете Жозеф. Първо него. И само него, ако така е писано.
— Да — потвърди майка ми, — Жозеф трябва да иде на сигурно място.
Според мен, толкова много грижи потвърждаваха прозрението ми, че съм благородник. Във всеки случай бях такъв за нашите. Графът отново ги успокои.
— Разбира се, че ще се погрижа за Жозеф. Ще се погрижа и за вас. Но трябва да се съгласите временно да бъдете разделени от него.
— Мъничкият ми Жозефеле…
Майка ми се свлече в ръцете на графинята, която мило я потупа по рамото. За разлика от сълзите на баща ми, които ме бяха притеснили, нейните късаха сърцето ми.
Дори да бях благородник, не можех повече да се правя, че спя! Като истински рицар скочих от креслото, за да утеша мама. Но не знам какво ми стана и като стигнах до нея, стана точно обратното, вкопчих се в краката й и започнах да хлипам по-силно от нея. Само за една вечер семейство Сюли можа да види разплакано цялото ни племе! После идете доказвайте, че и ние сме благородници.
Тогава, за да отвлече вниманието, баща ми отвори куфарите.
— Ето, господин графе. Тъй като никога няма да успея да ви платя, ви давам всичко, което притежавам. Ето последните ми костюми.
И той вдигна закачалки с изработените от него сака, панталони и жилетки. Поглаждаше ги с опакото на ръката с обичайния си жест от работилницата, бърза милувка, която вади на показ стоката и подчертава кройката и начина, по който пада платът.