— И аз, и ти. Всеки по свой начин.
— Не искам да правя бар-мицва. Искам да вярвам в Христос, като вас.
— Виж, Жозеф, ще направиш бар-мицва, защото обичаш майка си и уважаваш баща си. А за религията, ще решаваш по-късно.
— Ама…
— Днес е най-важно да приемеш да бъдеш евреин. Това няма нищо общо с вярата. По-късно, ако продължаваш да го искаш, можеш да станеш покръстен евреин.
— Значи винаги евреин, евреин завинаги, така ли?
— Да. Винаги евреин. Направи бар-мицва, Жозеф. Иначе ще нараниш сърцата на родителите си.
Отгатвах, че е прав.
— Всъщност, отче, на мен ми харесваше да бъда евреин с вас.
Той избухна в смях.
— И на мен също ми харесваше да бъда евреин с теб, Жозеф.
Посмяхме се. След това той сложи ръце на раменете ми.
— Баща ти те обича, Жозеф. Може би недобре, или по начин, който не ти харесва, и въпреки това той те обича, както никога повече няма да обича някого и както никой друг никога няма да те обича.
— Дори и вие ли?
— Жозеф, обичам те колкото другите деца, може би малко повече. Но това не е същата обич.
По облекчението, което почувствах, разбрах, че съм дошъл, за да чуя точно тези думи.
— Освободи се от мен, Жозеф. Аз приключих задачата си. Сега вече можем да бъдем приятели.
С широк жест той ми показа криптата.
— Нищо ли не забеляза?
Въпреки полумрака видях, че свещниците са изчезнали, Тора също, както и снимката на Йерусалим… Приближих до натрупаните на лавиците книги.
— Какво!… това вече не е иврит…
— Вече не е синагога.
— Какво става тук?
— Започвам колекция.
Той погали няколко книги, чиито чуждоземски букви не познавах.
— В крайна сметка Сталин ще убие руската душа — колекционирам произведенията на поетите-дисиденти.
Отчето ни бе предало! Вероятно отгатна упрека в очите ми.
— Не, не те предавам, Жозеф. За евреите, сега ти си тук. Сега ти си Ной.
Приключвам тази история на една сенчеста тераса над море от маслинови дървета. Вместо да се оттегля с приятелите си за следобедна почивка, аз не избягах от жегата, защото слънцето носи веселие в сърцето ми.
Петдесет години минаха от онези събития. В крайна сметка направих бар-мицва, поех предприятието на баща ми и не се покръстих. С истинска страст изучих религията на предците си и я предадох на децата си. Но Бог не дойде на срещата…
Никога през целия ми живот на набожен евреин, а след това на безразличен евреин, не открих онзи Бог, който бях почувствал в детството си в онази малка селска църква, между вълшебните стъклописи, ангелите, които носеха гирлянди, и мъркането на органа, онзи благ Господ, който се носеше над букетите от лилиум, над нежните пламъчета, над миризмата на лъснато с восък дърво и наблюдаваше отгоре скритите деца и селяните съзаклятници.
Продължих да се виждам с отец Понс. Върнах се в Шамле първо през 1948 година, когато общината нарече улица на името на мадмоазел Марсел, която тъй и не се върна от депортация. Всички бяхме там, всички деца, които тя бе приемала, хранила и снабдявала с фалшиви документи. Преди да открие плочата в нейна памет, кметът произнесе реч, посветена на аптекарката, като спомена и баща й, герой от предишната война. Сред цветята се мъдреха снимките на двамата. Вгледах се в снимките на Подяволите и на полковника: еднакви, съвсем еднакви, еднакво ужасно грозни, само дето военният имаше мустак. Трима дипломирани равини славословеха паметта и смелостта на онази, която бе дала живота си за нас, а след това отчето ги заведе да видят предишната му колекция.
По време на сватбата ми с Барбара, отчето получи възможността да влезе в истинска синагога и да проследи развитието на ритуала с истинска наслада. След това често идваше в дома ни за Рош ха-Шана5 или за рождените дни на децата ми. Но аз предпочитах да ходя в Шамле и да слизам с него в криптата на църквата, която неизменна ни предлагаше уюта на хармоничния си безпорядък. През тези трийсет години той често ми казваше:
— Започвам колекция.
Разбира се, нищо не може да се сравнява с Холокоста и никое зло не може да се сравнява с друго зло, но всеки път, когато някой народ на земята биваше застрашен от лудостта на други хора, отецът се втурваше да опазва вещи, които свидетелстваха за тази застрашена душа. Все едно събираше необходимите неща в своя Ноев ковчег — колекция на американските индианци, виетнамска колекция, колекция на тибетските монаси.