Почувствах облекчение, че татко не бе дошъл с мен в стаята на графинята и че му бе спестена гледката на красивите й дрехи, иначе щеше да умре на място, поразен от неудобство, че е посмял да натрапи толкова обикновените си творения на тъй изтънчени люде.
— Не искам да ми плащате по никакъв начин, приятелю — рече графът.
— Настоявам…
— Не ме оскърбявайте. Не правя нищо от интерес. Моля ви, запазете безценните си съкровища, може да ви послужат.
Графът бе нарекъл „съкровища“ костюмите на баща ми! Нещо май ми убягваше. Дали не се бях объркал?
Накараха ни да се качим на последния етаж на къщата, където ни настаниха в една стая със скосен таван. Бях омаян от звездното небе, към което гледаше изрязаният в средата на покрива прозорец. Преди това не бях имал случай да гледам звездите, защото от приземния ни апартамент през прозорчето виждах само обувки, кучета и торби. Вселенският свод, това дълбоко кадифе, напръскано с диаманти, ми се струваше логичният завършек на един благороднически дом, в който красотата искреше на всеки етаж. И така, семейство Сюли имаха над себе си не блок от шест домакинства и тяхното потомство, а безтегловното небе и звездите. Харесваше ми да бъда благородник.
— Виж, Жозеф — рече мама, — ей онази звезда е нашата. На нас с теб.
— Тя как се казва?
— Хората я наричат Зорница, а ние ще я наричаме „звездата на Жозеф и на мама“.
Мама имаше навик да прекръщава звездите.
Тя сложи ръце на очите ми, накара ме да се завъртя и след това ми посочи небето.
— Къде е? Можеш ли да ми я посочиш?
Научих се безпогрешно да разпознавам сред безкрая „звездата на Жозеф и на мама“.
Майка ми ме притискаше към себе си и тананикаше приспивна песен на идиш. Щом завършеше песента, тя ме караше да й показвам нашата звезда. След това отново запяваше. Борех се със заспиването, защото исках да изживея този миг с всяка пора.
В дъното на стаята, приведен над куфарите си, баща ми подреждаше и преподреждаше костюмите си и ругаеше. Между два куплета, прошепнати от майка ми, намерих сили да попитам:
— Татко, ще ме научиш ли да шия?
Той се обърка и не ми отговори веднага.
— Да — настоях аз. — Иска ми се да правя съкровища. Като теб.
Приближи се и точно той, който толкова често проявяваше студенина и дистанцираност, ме притисна към себе си и ме целуна.
— Ще те науча на всичко, което знам, Жозеф. И дори на онова, което не знам.
Обикновено черната му, твърда и боцкаща брада май му причиняваше болка, защото той често си търкаше бузите и не даваше никой да му я пипа. Но тази вечер вероятно не му беше до това, защото ме остави да я опипам любопитно.
— Приятно е, нали? — промълви мама и се изчерви, сякаш ми доверяваше тайна.
— Стига си говорила глупости — издудна татко.
Макар да имаше две легла — едно голямо и едно малко, мама настоя да легна в голямото с тях. Татко не се противи дълго. Той наистина беше различен откак бяхме благородници.
И в този миг, докато гледах звездите, които пееха на идиш, за последен път заспах в обятията на майка ми.
Така и не се сбогувахме. Дали се дължеше на объркания ход на обстоятелствата? Дали го направиха нарочно? Вероятно не искаха да изживеят такава сцена, още по-малко искаха да я изживея аз… Нишката се скъса, без да се усетя — те заминаха следобеда на другия ден и не се върнаха.
Всеки път, когато питах графа и миниатюрната графиня къде са родителите ми, отговорът бе все един и същ: „На сигурно място.“
Задоволявах се с това, защото енергията ми бе погълната от откривателството на моя нов живот, животът ми на благородник.
Когато не изследвах сам ъглите и чупките на този дом, когато не наблюдавах танца на слугините, впрегнати да придават живот на сребърните прибори, да изтупват килимите или да бухват възглавниците, прекарвах часове наред в салона с графинята, която усъвършенстваше моя френски и ми забраняваше и най-дребния израз на идиш. Аз бях много послушен, още повече, че тя ме тъпчеше със сладкиши и с валсове на пианото. И най-вече, бях убеден, че окончателното придобиване на статута на благородник изисква владеенето на този език, разбира се, мрачен и труден за произнасяне, съвсем не така цветист и закачлив като моя, но нежен, отмерен и изтънчен.
Пред външни хора трябваше да наричам графа и графинята „чичо“ и „лельо“, защото те се преструваха, че съм един от холандските им племенници.