Изведнъж ми се проясни.
— Вие нямате коса! — възкликнах.
Той се усмихна — и в този миг го заобичах.
— Загубих много от нея. Малкото, което все още расте, го бръсна.
— Защо?
— За да не губя време да се реша.
Прихнах. Значи той сам не успяваше да схване защо е плешив? Ама че смехория…
Семейство Сюли ме гледаха въпросително. И те ли? Дали да им кажа? А пък то си беше очевидно: отец Понс имаше череп, гладък като чакълче, защото трябваше да прилича на името си: Пемза!
От упоритото им учудване обаче усетих, че трябва да си мълча. Пък дори да изглеждам като глупак…
— Можеш ли да караш колело, Жозеф?
— Не.
Не смеех да си призная причината за този недъг — от началото на войната моите предпазливи родители ми забраняваха да играя на улицата. Тъй че по отношение на игрите бях далеч назад в сравнение с хлапетата на моята възраст.
— Значи ще те науча — поде отецът. — Ще се стремиш да се крепиш зад мен. Дръж се.
В двора на къщата се опитах да спечеля гордостта на семейство Сюли, но ми трябваха няколко опита, за да успея да се закрепя на багажника.
— Я сега да опитаме на улицата.
Щом успях и там, графът и графинята се приближиха. Целунаха ме бързо.
— До скоро, Жозеф. Ще идваме да те виждаме. Внимавайте с Големия Жак, отче.
Едва бях успял да разбера, че се прощаваме — и ние с отеца вече летяхме из улиците на Брюксел. Поради факта, че вниманието ми беше концентрирано да пазя равновесие, не можах да се предам на скръбта.
Под ситния дъждец, който превръщаше настилката в мазно огледало, ние бързо напредвахме като се подрусвахме и залитахме върху няколкото сантиметра гума.
— Ако срещнем Големия Жак, трябва да се наведеш към мен и да си говорим сякаш се познаваме открай време.
— Кой е Големия Жак, отче?
— Един евреин-предател, който се движи в кола на Гестапо. Той посочва на нацистите евреите, които разпознае, за да могат те да ги арестуват.
А аз тъкмо бях зърнал една черна кола, която бавно ни следваше. Хвърлих един поглед през рамо и забелязах през предното стъкло между мъже в тъмни шлифери едно белезникаво, прозрачно лице, което бързешком оглеждаше с изпъкналите си очи тротоарите на булевард „Луиз“.
— Големия Жак, отче!
— Бързо, разкажи ми нещо. Нали знаеш вицове, Жозеф?
Не затърсих най-добрите, ами започнах да изреждам целия си запас от майтапи. Никога не си бях представял, че толкова ще развеселят отец Понс, който се смееше с цяло гърло. Опиянен от успеха си, аз също започнах да се кикотя, и когато колата мина покрай нас, вече бях прекалено замаян от успеха си, за да й обърна внимание.
Големия Жак се втренчи в нас със зъл поглед и потупа меките си бузи с малка бяла носна кърпа, а след това, отвратен от радостта ни от живота, направи знак на шофьора да ускори.
Малко след това отец Понс се напъха в една странична уличка и колата изчезна от погледа ни. Исках да продължа кариерата си на комик, но отец Понс възкликна:
— Ама моля ти се, Жозеф, престани. Толкова ме разсмиваш, че не смогвам да въртя педалите.
— Жалко. Няма да научите историята на тримата равини, които пробвали един мотор.
На мръкване още продължавахме да караме. Отдавна бяхме излезли от града и прекосявахме полето, в което дърветата вече чернееха.
Отец Понс не се беше задъхал, но почти не говореше и се задоволяваше с: „Как е?“, „Държиш ли се?“, „Не се ли измори, Жозеф?“ И все пак имах чувството, че колкото по-натам отивахме, толкова по-близки си ставахме, вероятно защото ръцете ми обгръщаха кръста му, главата ми бе отпусната на гърба му и усещах как през грубия плат топлината на това тънко тяло полека ме завладява. Най-сетне една табела обяви Шамле, селото на отец Понс, и той спря. Колелото изскърца и аз се търколих в канавката.
— Браво, Жозеф, добре повъртя педалите! Трийсет и пет километра! Като за начало е направо забележително.
Станах, без да посмея да противореча на отец Понс. Всъщност, за мой срам, по време на пътуването не бях въртял педалите, а бях оставил краката ми да висят в празното. Да не би да е имало педали, които не съм забелязал?
Той остави колелото преди да съм успял да проверя и ме хвана за ръка. Цепихме направо през полето до първата къща в покрайнините на Шамле, ниска и тантуреста постройка. Там той ми направи знак да мълча, избегна главния вход и почука на вратата на мазето.