— Бойна тревога, госпожице Марсел, откраднали са купоните от кметството!
Тя потри ръце.
— Така ли? Че как са могли?
— Крадците са разбили кепенците и са счупили един прозорец.
— Виж ти! Бургмистърът си е потрошил кметството, така ли?
— Какво искате да кажете? Че той е откраднал…
— Не, аз бях. С неговите ключове. Но когато сутринта ги оставих в кутията му, бях сигурна, че той ще си спретне грабеж, за да не го заподозрат. Тъй че, господин Понс, вземете листите с купоните. Тази купчинка е за вас.
Макар да бе намусена и неспособна да се усмихва, погледът на мадмоазел Марсел блестеше с радостен пламък.
Тя ме побутна по раменете.
— Хайде! Сега тръгваш с отеца!
Докато ми приготвят багажа и съберат фалшивите ми документи, а аз повторя на глас историята на фалшивия си живот, пристигнах в училището по обедно за учениците време.
„Жълтата вила“ бе полегнала като огромна, свита на кълбо котка на билото на хълма. Каменните лапи на външните стълби водеха до муцуната — някога боядисано в розово антре, в което изтърбушени канапета подозрително се плезеха. На първия етаж два големи остъклени прозореца във формата на овални клепачи се мъдреха на сградата и отвисоко се вглеждаха в онова, което се случваше на двора, между решетката и чинарите. На покрива две мансардни тераси, настръхнали от ковано желязо, наподобяваха уши, а вдясно пристройката на трапезарията се заобляше като опашка.
От „жълтото“ вилата бе запазила единствено названието си. Цял век мръсотия, дъждове, немара и топки, хвърляни от децата по мазилката бяха разнебитили, а след това и набраздили козината й, която сега биеше на убито кафяво.
— Добре дошъл в „Жълтата вила“, Жозеф — рече отец Понс. — Занапред това ще бъде твоето училище и твоят дом. Има три типа ученици: външните, които се прибират да се хранят у дома, полупансионерите, които остават за обяд, и пансионерите, които спят тук. Ти ще бъдеш пансионер. Ще ти покажа леглото и шкафчето ти в общата спалня.
Мислех си за тези непознати различия: външни, полупансионери и пансионери. Харесваше ми това да не е просто някакъв порядък, а вид йерархия: от повърхностния ученик до завършения учещ, като се мине през полуученика. Значи аз влизах направо в горния клас. Лишен от благородничеството през последните дни, сега бях доволен, че ми придават още малко уважение.
В общата спалня бях направо опиянен да се запозная със собственото си шкафче — никога не бях имал собствен шкаф — и докато гледах празните му лавици, бленувах за безбройните съкровища, които бих сложил там, без да си давам сметка, че засега можех да прибера само два използвани трамвайни билета.
— Сега ще те запозная с твоя попечител. Всеки пансионер в „Жълтата вила“ е под закрилата на някой по-голям. Руди!
Отец Понс няколко пъти безуспешно извика „Руди“. Надзирателите подеха името като ехо. А след това и учениците. Най-накрая, след известно време, което ми се стори непоносимо и което обърна с главата надолу цялото училище, тъй нареченият Руди се появи.
Отец Понс не беше излъгал като ми обеща един „голям“ за попечител: Руди беше нескончаем. Издигаше се толкова високо, че човек можеше да помисли, че е закачен на връв за изсулените рамене, докато ръцете и краката му висяха във въздуха отпуснати, като разнебитени, а главата му се кандилкаше напред тежка, покрита с много кафява коса, твърда, много права, сякаш изненадана, че е тук. Той вървеше бавно, като да се извини за гигантския си ръст като ленив динозавър, който казва: „Не се притеснявайте, аз съм добричък и ям само трева.“
— Отче? — попита той със сериозен, но мекушав глас.
— Руди, това е Жозеф, твоят подопечен.
— О, не, отче, това не е добра идея.
— Недей да спориш.
— Хлапето изглежда добре… не заслужава това.
— Давам ти задачата да му покажеш училището и да му разясниш правилата.
— Аз ли?
— Тъй като си многократно наказван, мисля, че ти ги познаваш по-добре от когото и да било. След втория звънец ще заведеш подопечния си в класа на малките.
Отец Понс се изнесе. Руди ме изгледа като купчина цепеници, които трябваше да пренесе на гръб, и изпъшка.
— Как се казваш?
— Жозеф Бертен. На шест години съм. Роден съм в Анверс и родителите ми умряха от испански грип.
Той вдигна очи към небето.
— Не си рецитирай урока, чакай да ти задават въпроси, ако искаш да ти повярват.