Бладнак беше сакат. От дете неспособен да си служи с краката, се придвижваше из работилницата на кокалчетата на пръстите на ръцете си със завидна бързина. Това пък бе развило до невероятна степен силата и дебелината на ръцете и раменете му, което можеше само да послужи на човек, нуждаещ се от цялата си сила, за да прокара иглата през тежка, корава кожа. Но недъгът на Бладнак значеше и че ще е по-логично брат Ейлби да донесе повредения сачел в работилницата, вместо да пренасят майстора всеки ден до манастира. Сачелът на св. Киеран обаче бе толкова ценен, че Ейлби за нищо света не би го оставил без надзор. Накрая библиотекарят помоли абат Айдан за позволение човек от манастира да придружи сачела до работилницата на Бладнак и да остане там, докато поправката завърши. По това време вече бях от често срещаните лица в библиотеката и брат Ейлби реши, че съм подходящ за задачата. Абатът се съгласи, като постави условие да не живея в дома на кожаря, а да ям и спя в самата работилница, без да изпускам от очи сачела.
Нито абатът, нито нашият библиотекар знаеха, че най-елегантните бодове по фината кожа, където се шие с ленен конец, толкова тънък, че не можеш да го пъхнеш с игла, а само през едва забележима дупчица, задължително се правят от жени. В случая с Бладнак от дъщеря му Орлейт.
Как да опиша Орлейт? Дори след всички тези години гърлото ми се стяга, когато си я спомня. Беше на шестнадесет и с красивото си, стройно тяло не отстъпваше на никоя жена, която съм срещал. Лицето ѝ бе изящно, деликатните скули подчертаваха трапчинките на страните ѝ, нежната извивка на които завършваше с изваяна брадичка. Имаше къс, прав нос, безупречна уста и огромни тъмнокафяви очи. Косата ѝ беше орехова, но изглеждаше почти черна и почти неестествено изпъкваше на фона на бялата ѝ кожа. Бе наистина красива жена, а и ревниво се грижеше за външния си вид. Никога не видях и косъмче да стърчи от прическата ѝ или дрехите ѝ да не са перфектно чисти, изгладени и съчетани. Но най-странното е, че когато я зърнах за първи път, не видях тази красота. Въведоха ме в работилницата на баща ѝ, тя стоеше на пейката си и шиеше някакъв женски колан. Дори не я погледнах повторно, до такава степен бях недостоен да оценя зашеметяващата ѝ красота. Но само след ден вече бях неин пленник. В крехката грация на извивката на рамото ѝ, когато се привеждаше за ленени конци, в плавните движения на тялото ѝ, когато деликатно като сърна прекосяваше стаята, имаше нещо, което напълно ме заплени.
Тя бе току-що разцъфнала от детството и отзивчиво посрещна обожанието ми. През онези първи дни и двамата не можехме да направим почти нищо, за да дадем израз на чувствата си. На баща ѝ трябваше седмица, за да поправи скъпоценния сачел; през по-голямата част от това време налагаше покритие след покритие затоплена вълнена мас, за да омекоти и възстанови разсъхналата се кожа. Аз нямах какво да правя, освен да стоя и да гледам как работят бащата и дъщерята, и да се опитам да бъда полезен с нещо. Усещах присъствието на Орлейт силно, почти като физически контакт. Излезеше ли от стаята, работилницата сякаш изгубваше цвета и живота си и аз копнеех за завръщането ѝ. Два или три пъти успяхме да разменим по няколко неловки, свенливи думи, мънкахме и заеквахме, изреченията така и оставаха недовършени, и двамата се страхувахме да не сбъркаме нещо. Но тези сковани разговори бяха възможни само когато Бладнак излезеше от стаята, което ставаше рядко, тъй като трябваше да положи невероятно усилие — балансиращ на кокалчетата на ръцете си да извлече долните си крайници от работилницата, за да отиде до тоалета. Тримата се хранехме заедно, Орлейт носеше храната от кухнята. Сядахме в работилницата и ядяхме мълчаливо, свързани по някакъв необясним начин помежду си. Сигурен съм, че Бладнак бе наясно какво става между мен и дъщеря му, но предпочете да си затвори очите. Недъгът му го бе научил да цени и най-незначителната трошица щастие и предполагам искаше и дъщеря му да вкуси от него поне веднъж.