Сачелът бе поправен и библиотекарят ни дойде да прибере ценната реликва. Докато двамата с него се връщахме в манастира, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. През онази последна сутрин Орлейт шепнешком бе предложила да се опитаме да се срещнем след една седмица. Бе израснала край „Св. Киеран“, където всички наблюдателни деца знаеха за послушниците и как нощем излизат да шпионират селяните. Затова предложи да се срещнем малко след залез-слънце след една седмица пред манастирския валум.
Тази първа среща се превърна в повратен момент в спомените ми; Беше ранна пролет, имаше звезди, а тънкият сърп на луната хвърляше достатъчно светлина, за да видя Орлейт, застанала в сянката на един ясен. Леко разтреперен я приближих. Усещах дори уханието на дрехите ѝ. Тя се пресегна в мрака, докосна ръката ми и нежно ме придърпа към себе си. Това за мен бе един вълшебен, изпълнен с нежност миг. Държах я в обятията си, изпаднал в екстаз от топлата, податлива мекота на плътта ѝ и едновременно твърдите ѝ гърди.
Седмици след това имах чувството, че като насън плувам сред всекидневните си задачи, уроците, работата в скриптория и на полето. Мислите ми не се отделяха от Орлейт. Тя бе навсякъде. Представях си я в хиляди измислени ситуации и се опитвах да отгатна жестовете и думите ѝ. А когато се върнех обратно към реалността то бе само за да пресметна къде точно се намира в момента, какво прави, след колко време отново ще бъде пак в обятията ми. Доверието ми в Один, което бе започнало да се разколебава сред толкова много християнски плам, бързо се възвърна. Питах се кой ако не Один стои зад чудната промяна в живота ми. От боговете единствен Один разбира копнежите на човешкото сърце. И пак той награждава падналите в битка с красавиците във Валхала.
Трябваше да бъда по-предпазлив. Както прекрасно знаех, даровете на Один често бяха нож с две остриета.
Любовната ни авантюра продължи почти четири месеца, преди да настъпи катастрофата. Всяка от тайните срещи ми носеше опияняващо щастие. Предшестваше ги замайващ трепет, последван от притъпяващо всичките ми сетива миг върховно блаженство. Живеехме само за тези срещи, всичко друго изгуби значение. Понякога, връщайки се в мрака, усещах, че залитам. И ме объркваше не тъмнината, а физическото усещане за щастие. Разбира се, тримата послушници, с които делях килията си, знаеха за нощните ми похождения. В началото не казаха нищо, но след две седмици започнаха да ми отправят одобрителни, леко завистливи забележки, от тона на които разбрах, че има много малка вероятност да ме предадат. Веднъж един от монасите забелязал, че отсъствам, но приятелят ми Колман успял да му даде задоволително обяснение.
Течеше втората ми година като послушник, пролетта премина в лято и дързостта ми нарасна. Нощните ми срещи с Орлейт вече не ми стигаха. Копнеех да я видя през деня и успях да убедя брат Ейлби да дадем на поправка още два сачела. Бяха най-обикновени и почти без стойност; предложих аз да ги занеса в работилницата на Бладнак и библиотекарят се съгласи.
Приемът, който получих в работилницата, ме разтърси. Цареше неловка атмосфера, напрежение. Разчетох го по лицето на майката на Орлейт, която ме посрещна на вратата, след това и в реакцията на самата Орлейт. Когато влязох в работилницата, тя извърна от мен лице, но все пак видях, че е плакала. Баща ѝ, обикновено толкова сдържан, се отнесе към мен с непривична студенина. Предадох му двата сачела, обясних какво точно иска библиотекарят и напуснах дома им озадачен и нещастен.
На следващата ни среща при ясена разпитах Орлейт за странната атмосфера в къщата. В продължение на няколко мъчителни мига тя отказваше да ми каже защо е плакала. Бях много близо до отчаянието. Продължих да я притискам и накрая тя на един дъх ми каза истината. Родителите ѝ от много години се нуждаеш от редовна медицинска помощ. Недъгът на баща ѝ поразил ставите му, а ръцете на майка ѝ били повредени от годините, през които бе помагала на съпруга си в работилницата. Малкият пръст и на двете ѝ ръце бил постоянно извит навътре от вечното опъване на конците, а самите ръце вече били едва ли не болезнени, безполезни лапи. В началото използвали домашни илачи, събирали билки и варели отвари, но с годините лековете спрели да им действат и в крайна сметка двамата били принудени да се обърнат към лечебницата на манастира. Възрастният брат Домнал, нашият доктор, им помогнал много. Забъркал сиропи и мазила, които имали направо чудотворен ефект, и кожарят и жена му били дълбоко благодарни на брат Домнал. В последвалите години започнали да го посещават редовно, на всеки два или три месеца през лятото и по-често през зимата, когато болката се усилвала. Отнасяли Бладнак до манастира на носилка и точно на една от първите визити кожарят бил забелязан от брат Ейлби и бил натоварен с поправката на сачелите в библиотеката.