Само че брат Домнал бе заплатил за безкористната служба в лечебницата с живота си. Манастирът и околните земи били поразени от чума и лекарят се заразил от дошлите за помощ болни. Той охотно направил тази последна саможертва, след което лечебницата преминала в ръцете на помощника му, брат Кайнек.
Сърцето ми подскочи, когато Орлейт спомена чумата и името на Кайнек. Знаех за чумата, навести ни късно през зимата и за мое нещастие покоси каменоделеца Сер Кредин. Поръчаният от абата огромен кръст още стоеше полузавършен, тъй като нямаше майстор, толкова опитен да довърши гравюрите. След чумата за лекар бе назначен брат Кайнек, на когото мнозина в манастира гледаха като на печално наследство от заразата. Брат Кайнек бе тромав, недодялан грубиян, който като че ли извличаше удоволствие от това да мъчи хората под претекст, че им помага. Ние, послушниците предпочитахме да понесем болката от някое по-леко счупване или дори дълбока рана, пред това да се поверим в ръцете му. Обичаше да причинява болка, докато намества костта или почиства раната. Често си мислехме, че е заради алкохола, тъй като Кайнек имаше подутото лице и неприятен дъх на човек, който прекалява с пиенето. От друга страна никой не се съмняваше в медицинските му познания. Чел бе книгите по медицина в библиотеката, помагал бе на Домнал и бе съвсем естествено да поеме поста лекар. Точно той след чумата настоя да струпаме на огромна клада всяка постелка, одеялата и дрехите си, с което ме накара да се запитам дали това не е имала предвид и майка ми във Фродривър с искането си да изгорят постелята ѝ.
Един ден, разказа ми Орлейт, придружила майка си и баща си на обичайната им визита в лечебницата и случайно привлякла вниманието на Кайнек. На следващия месец Кайнек съобщил на родителите ѝ, че вече няма нужда да идват в лечебницата, той лично ще се отбива в дома им с лекарствата, за да спести трудното за Бладнак пътуване до манастира. Решението на Кайнек изглеждало благородна постъпка, съвсем в духа на предшественика му. Още на първата си визита обаче Кайнек започнал да се домогва до ласките на Орлейт. Правел го с безсрамна самоувереност. Издействал си мълчанието на родителите ѝ, като ясно им обяснил, че ако отблъснат визитите му или по някакъв начин му попречат, докато е в дома им, вратата на лечебницата ще бъде затворена за тях. Подчертал и че ако Бладнак се оплаче на абата, поръчките от библиотеката ще секнат. Визитите на Кайнек бързо се превърнали в неописуема комбинация от добро и зло. Неизменно се държал като съвестен лекар. Пристигал навреме, преглеждал пациентите, отбелязвал си състоянието им и им давал медицински съвети и под неговите грижи здравето на Бладнак и съпругата му се подобрило. Но приключел ли с консултацията, Кайнек отпращал двамата от работилницата и настоявал да го оставят насаме с дъщерята. Вече не се учудвах, че Орлейт не смееше да ми разкрие какво точно става през времето, което прекарва затворена там с монаха; не бе казала и на родителите си. Най-лошото в целия този кошмар бе абсолютната увереност на Кайнек, че паразитизмът му ще продължи, докато се насити. На тръгване, оставяйки обезчестената Орлейт да плаче в работилницата, винаги спирал загрижено при Бладнак и го уверявал, че до края на месеца ще се върне да провери как се чувства.
Сърцераздирателният разказ на Орлейт само усили страстта ми нея и до края на тази ужасна среща я притисках в прегръдките си. Чувствах се едновременно изпълнен с желание да я предпазя, но и безпомощен. От една страна бях вбесен, от друга, зашеметен от острото усещане, че Кайнек се е погаврил не само с Орлейт, но и с мен.
После стана още по-зле. Все по-нетърпелив да видя Орлейт, рискувах да посетя къщата на кожаря посред бял ден, под предлог, че ме изпращат от библиотеката. Никой не ме спря. На следващата седмица повторих дръзката си постъпка и заварих Орлейт сама в работилата. Цял час стояхме един до друг, хваната за ръце, докато най-после реших, че трябва да се върна в манастира, преди да забележат отсъствието ми. Наясно бях, че късметът в крайна сметка ще ми изневери, но и не бе по силите ми да направя каквото и да било. Толкова отчаяно се мъчех да намеря разрешение, че предложих на Орлейт да избягаме заедно, но тя веднага отхвърли идеята. Не можеше да изостави родителите си и особено недъгавия си баща, който зависеше от нея, още повече сега, когато майка ѝ не можеше вече да помага в работилницата.