„Св. Киеран“ е разположен на източния бряг на реката; пътят следва извивките на билото, после рязко се спуска към бента. Там монасите бяха издигнали мост, прочут с дължината и архитектурата си. Беше построен на масивни дънери, забити дълбоко в меката кал за колони, а до него се стигаше по дълъг павиран път през блатистата почва. Конструкцията се крепеше на солидни напречни греди, а самият мост представляваше няколко слоя трупи, оплетени с ракита и покрити с трамбована пръст. Реката на това място бе така широка, бреговете ѝ така ронливи и коварни, а теченията — толкова непредсказуеми, че мостът се ползваше от всички. По тази причина монасите събираха пътна такса, която отиваше за поддръжка му. Малцина пътуваха нощем, но за манастира бе добре дошъл всеки допълнителен приход, затова абат Айдан настояваше пазачът, който живееше в една малка колиба от източната страна на моста, да остава на поста си и през нощта.
Събитията на брега след битката при Клонтарф ме бяха научили, че много малко ирландци могат да плуват. Дори внукът на Брайън Борума се удави в плиткото, защото бе слаб плувец. Обратно, едва ли има викинг, когото да не научат да плува още в ранна възраст. За един народ мореплаватели това е не само въпрос на оцеляване, у дома, в Исландия, плуването е и спорт. Плюс обичайните състезания любими бяха и двубоите по водна борба, при която целта е да задържиш противника колкото се може по-дълго под вода. Въпреки че не бях много добър плувец, според викингските изисквания, бях истинска риба, сравнен с ирландците. А и умението ми да плувам бе нещо, което монасите нямаше как да знаят. Затова и мостът, който би следвало да бъде препятствие, всъщност щеше да ми помогне. Предпазливо се смъкнах към брега на реката. Половината луна осветяваше достатъчно, за да виждам къде стъпвам, но за нещастие щеше да позволи на пазача да ме засече, ако по някакъв начин привлечах вниманието му. С всяка стъпка почвата ставаше все по-мека, докато накрая се озовах затънал до глезените в кал. Внимателно вмъкнах крака от тинята и от застоялата вода се разнесе наситена призма на торф. Нямаше вятър, който да заглуши шума от една евентуална грешка, затова се движех много, много внимателно, в ужас да не стресна някоя нощна птица в тръстиката. Много скоро вече газех в сравнително топлата вода. Когато престанах да усещам дъното под краката си, навих пътническото си наметало на вързоп с кожената торба, привързах ги към гърба си и се метнах в реката. Бях твърде предпазлив да рискувам да преплувам наведнъж цялата ширина. Знаех, че наметалото и сачела скоро ще подгизнат и ще затруднят движенията ми, затова плувах от пилон до пилон, като гледах да стоя в сянката.
Хващах се тихо за всяка подпора, ослушвах се за шумове и усещах как течението подръпва тялото ми. Спрях, когато почти стигнах отсрещния бряг, откъдето отново започваше пътя. Това бе най-опасната отсечка. Западният бряг бе открит и дума не можеше да стане да изляза от реката точно там — щях направо да лъсна на лунната светлина. Поех си дълбоко въздух, потопих се и се пуснах от подпората. Течението незабавно ме отнесе надолу. Изгубих всякакво чувство за посока сред многото водовъртежи. Поне десетина пъти надигах глава за глътка въздух, после пак се оставях на течението. Дори не се опитвах да плувам, просто се показвах на повърхността, засмуквах въздух, после се изтласквах обратно под водата. Постепенно губех сила. Знаех, че ако не искам да се удавя, трябва да започна пак да плувам. При следващото излизане на повърхността по луната се ориентирах за посоката и загребах към брега. Гмуркането ме бе изтощило повече, отколкото очаквах. Раменете ме боляха, имах чувството, че съм се забавил твърде дълго. Наметалото и торбата ме дърпаха надолу. Непрекъснато опипвах с крака за дъното, все безрезултатно. Бях толкова изморен, че всеки път се нагълтвах с кална вода. Накрая все пак ударих на дъно, толкова меко, че не можеше да ми послужи за опора. Газех, залитайки, и махах с ръце вече твърде изморен да се притеснявам за шума. Исках единствено да стигна до твърда земя. Стиснах зъби и преджапах плиткото, докато най-после сграбчих стиска острици. Останах да лежа там най-малко пет минути, преди да се почувствам достатъчно силен да се плъзна по корем напред и да се изтегля на по-твърда земя.