— Това е едно от поверията от зората на друидите. Християнските свещеници, макар и да мърморят, че друидите били изпратени от дявола, проявиха достатъчно разум да обърнат нещата в своя полза. Сега твърдят, че същото важи и за свещениците, и понякога разнасят и излагат на показ реликвите си, за да укрепят протекцията. Не забравяй — добави той, — че това невинаги спира крадците, особено ако реликвата е ценна.
Сетих се за камъните, моят трофей от голямото евангелие, и си премълчах.
Старейшините на четирите обединени туата чакаха Окайд да разреши натрупалите се дела. Вече видях как исландците раздават правосъдие на Алтинга и ми бе интересно лично да разбера как прилагат законите си ирландците. Случаите се разглеждаха в съвещателната зала на кранога. Окайд седеше на нисък стол, обграден от старейшините. Изслушваха ищците, след което викаха обвиняемите да представят своята версия за събитията. Понякога някой старейшина задаваше въпрос или добавяше уместна за случая подробност, но самият Окайд почти не се обаждаше. И все пак, когато моментът на издаване на присъдата наближеше, всички събрали се изчакваха брайдъмейнът да се произнесе. Окайд неизменно започваше с препратка към по-ранен обичай и цитираше „естествения закон“; често си служеше с архаични думи и фрази, които не всички от слушателите му разбираха, но поради голямата си почит го изслушваха с уважение и никога не оспорваха решението му. Окайд рядко издаваше присъда затвор или физическо наказание. Установеше ли, че е извършено престъпление, обясняваше сериозността му и предлагаше да се изплати съответната компенсация.
Първите случаи бяха сравнително тривиални. Хората се оплакваха от влезли в пасищата им чужди коне и волове, прасета, нахлули в зеленчуковите им градини, имаше дори един случай, в който глутница оставени без надзор хрътки бяха нахлули и замърсили един двор с изпражненията си. Окайд търпеливо изслушваше подробностите и решаваше кой е в провинение — собственикът на земята, задето не е оградил по-добре имота си, или собственикът на животните, задето им е позволил да се отлъчат. После издаваше присъдата. Наложи на мъжа с прасетата двойна глоба, защото животните му не само бяха изяли зеленчуците, но и бяха извадили корените им със зурлите си и допълнително затруднили възстановяването на градината. Мъжът, който се оплакваше от влязлото в нивата му стадо, изгуби делото, защото оградата му не бе достатъчно висока и здрава. В случая с провинилите се кучета, Окайд отсъди в полза на ищеца.
Препоръката му бе собственикът на кучетата да почисти двора и да обезвъзмезди стопанина под формата на масло и брашно, в количество равно на изгребаните кучешки изпражнения. Тази присъда предизвика широки одобрителни усмивки сред публиката.
С напредването на деня случаите ставаха все по-сериозни. Имаше две бракоразводни дела. При първото жената искаше официално да се раздели със съпруга си на базата на това, че последният е затлъстял до импотентност. Един поглед към дебелия съпруг разреши делото. Окайд присъди на жената повечето от общата им собственост на основание, че дебелакът е и мързелив и очевадно е допринесъл с много малко за приходите на домакинството. Вторият случай бе по-сложен. Съпругът твърдеше, че жена му е посрамила честта му, флиртувайки с един съсед, тя — че той е направил същото, разказвайки на приятелите си интимни подробности от сексуалния им живот. Двойката все повече се разпалваше, докато Окайд не пресече кавгите им, обявявайки, че никоя страна не е виновна, но пък с брака им очевидно е свършено. Препоръката му бе да се разделят, като всеки отнесе нещата, които първоначално е внесъл за домакинството. Къщата оставаше за жената, която имаше да отглежда деца.
— Откъде знаеш, че ще изпълнят присъдата ти? — попитах Окайд вечерта. — Няма кой да приложи решението ти, след като си тръгнеш.
— Всичко зависи от уважението на хората към брайдъмейна — отговори той. — Не мога да ги задължа да изпълняват присъдите ми, но сигурно си забелязал, че се опитвам да изляза с решение, което да се приеме и от двете страни. Целта ми е да възстановя равновесието в общността. Не предлагам смъртна присъда дори за най-жестоките убийства. Екзекуцията на убиеца няма да съживи жертвата. Определено е по-разумно убиецът и роднините му да изплатят компенсация на семейството на мъртвия. Хората ще се замислят, преди да вдигнат ръка, когато знаят, че от последиците ще пострадат собствените им близки.