Выбрать главу

— Ами ако компенсацията е толкова голяма, че роднините не успеят да съберат парите?

— Това също влиза в обучението на брайдъмейна — отговори ми той. — Наше задължение е да знаем номиналната стойност на всеки човек и на всяко провинение, и как да променяме размера на компенсацията в зависимост от редица обстоятелства. Един ри, например, има по-голяма стойност от един ейтак, обикновен човек. Затова ако пострада ри, компенсацията за него ще е по-висока. Но пък ако вината е у него, ще трябва да изплати и по-голяма компенсация, отколкото бих присъдил на един ейтак.

Окайд изслушваше случаите, в кранога прииждаха нови и нови хора, докато закъснелите станаха толкова много, че бяха принудени да се разположат за нощта по съседните земи. Задаваше се зима и овчарите, и краварите сваляха стадата си от далечните пасища. Излишните животни се колеха, а месото, което не отиваше за сушене, печаха на открито. Настана празнична атмосфера. Хората се тъпчеха с месо и се наливаха с медовина и бира. Появиха се няколко сергии. Съборът бе много по-малък от исландския Алтинг, но приликата все пак ме порази.

Сред ирландците усещах и някаква скрита нервност, защото се падаше навечерието на Самхайн, Деня на мъртвите.

През последния ден от съда на Окайд на пътеката към кранога се събра голяма тълпа хора. Много носеха съчки, цареше странна смесица от веселие и мрачен трепет. На портата на кранога се появи Окайд, метнал проста бяла мантия над обичайната си туника. В едната си ръка държеше дълъг жезъл, в другата — малкия си сърп. Зад него идеха старейшините на обединените туати. Малката група прекоси пътеката и се отправи към нивите; тълпата ги последва. В далечината имаше малка горичка. Вече бях забелязал дърветата, предимно лешници, защото периметърът покрай тях бе разчистен, но те стояха непокътнати сякаш от самото създаване на света.

Окайд влезе в гората. В средата ѝ имаше малко езерце. Десетина от старейшините започнаха да секат растителността около него. Окайд, застанал спокойно със сърпа в ръка, наблюдаваше отстрани приготовленията. Скоро бе толкова тъмно, че се различаваха само неясните очертания на тълпата сред по-тъмните сенки на дърветата. Хората се смълчаха, само от време на време проплакваше дете.

Окайд пристъпи към езерото и започна да декламира. Редеше изречение след изречение на език, който не разбирах. Интонацията му бе напевна, сякаш рецитираше стихотворение, думите глухо отскачаха от околните дървета. Събралите се слушаха, затаили дъх. Водата на езерото бе индиговосиня и само от време на време слаб полъх набраздяваше повърхността ѝ и разпръскваше отразената пълна луна, която ту се появяваше, ту изчезваше зад плъзналите по небето облаци.

След около половин час Окайд млъкна и се приведе напред. Бялата му роба ясно очертаваше движенията му, мярнах и проблясъка на сърпа в дясната му ръка. Той се пресегна и отсече стиска сухи ревели от брега на езерото. Не видях как, но след миг в ръката му затанцува блед пламък и плевелите пламнаха. Пламъците се разраснаха; отразяваха се от бялата материя на робата и осветяваха лицето му така, че очите му изглеждаха потънали в почти непрогледен мрак. После пристъпи към купчината лешникови клонки и мушна сред тях факела. Клоните лумнаха. След секунди огънят гореше толкова силно, че оранжевите му езици се извиваха на височина колкото човешки бой. Старейшините започваха да пристъпват напред и да хвърлят в огъня донесените дърва. Чух бързото пукане на пламтящото дърво, а към небето по горещите въздушни течения полетяха искри. Не след дълго от огъня се излъчваше такава топлина, че лизна лицето ми и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.

Сред тълпата се разнесе тих одобрителен шепот. През пламъците видях как от всяко семейство напред пристъпя по един човек. Лицата им, осветени от бушуващия огън, ми се сториха напрегнати, сякаш хората бяха изпаднали в транс. Много се спряха толкова близо до огъня, че реших, че ще се подпалят. Хвърляха в пламъците дребни предмети — различих малка парцалена кукла, детска обувка, шепа семена, зряла ябълка, дарове на хора, които искат идната година да им донесе деца или богата реколта, или благодаряха за вече проявено благоволение.

Огънят бързо изгоря. В един миг бе огромно зарево, в следващия се срина в пелена от пламъци. Тогава главата на всеки род пристъпи и пъхна главня в жаравата. Щом се подпалеше, се обръщаха, събираха семействата си и се отправяха обратно към домовете и шатрите си. Щяха да пазят факела цяла нощ и да разпалят с него огнищата, изгасени в края на лятото. Зрелището бе забележително, сякаш ято светулки танцуваха в мрака. Някой докосна лакътя ми. Обърнах се и разпознах иконома на един от старейшините. Той ми кимна да го последвам и двамата се отправихме към кранога. На половината път погледнах назад. Виждах отблясъка на жаравата и до нея облечената в бяло фигура на Окайд. Стоеше с гръб към нас, към езерото. Протегнал бе и двете си ръце към небето и ми се стори, че видях как проблясва острието на сърпа му, когато го хвърли в езерото.