Това бяха тайни, в които нямаше как да бъда посветен. Икономът ме хвана за рамото, за да е сигурен, че няма да се върна при Окайд и ме поведе към мястото, където чакаха хората му. Идваха от най-отдалечения от обединените туати и бяха направили лагера си на разстояние от кранога. Придружителят ми ме изведе в кръга, където хората се бяха събрали да отпразнуват успешното приключване на церемонията. Запалили бяха огън със свещения факел и насядали по земята, ядяха, пиеха и се забавляваха. Посрещнаха ме с кимвания и усмивки. Някой пъхна в ръката ми дървена чаша медовина, друг ми подаде печено овче ребро и ми направиха място да седна. Ръфайки месото, огледах лицата им. За първи път бях сам сред истински ирландци. Бяха се отпуснали, сега за тях бях гост, не военнопленник, роб или послушник. Оставих настроението на околните да ме завладее и в следващия миг едва не подскочих от изненада — на около една трета от обиколката на кръга от мен стоеше Торвал Ловеца. Знаех, че е невъзможно. За последен път го бях видял, когато обиден на Карлсефни и Гудрид, Торвал напусна селото ни във Винландия и отплува с още петима души, за да изследва брега. Така и не чухме повече за него и предположихме, че е бил убит от скрелингите или че се е удавил, макар и някой да каза, че Тор никога не би позволил да се удави човек, толкова предан на старата вяра.
Зяпнах привидението. Не бях виждал мъртвец да се връща сред живите от преди единадесет години и призрака на гренландеца Гарди. Торвал бе остарял. Брадата и косата му бяха нашарени със сиво, по лицето му имаше дълбоки бръчки, а масивните му рамене се бяха прегърбили от възрастта. Но клепачът на лявото му око бе все така увиснал, а видях, сега по-блед сред бръчките и белега от мечите нокти, който ми правеше силно впечатление като дете. Носеше нахлупена кожена шапка, така че не виждах дали и той е изгубил върха на лявото си ухо. Облечен беше в обичайните дрехи на ирландските атери, пъстри легинси и елек от овча кожа върху груба ленена риза. На земята пред него лежеше видимо тежък меч.
Опитах се да запазя спокойствие. Взел бях присърце думите на Снори Годи, че притежаваш ли дарбата, дори и да ти се привиди нещо е по-разумно да се престориш, че всичко е напълно нормално. Продължих да дъвча месото, като от време на време хвърлях поглед към Торвал, чудейки се дали призракът ме е познал. После забелязах, че мъжът вдясно от него се обърна и му каза нещо. Целият настръхнах. Не само аз виждах привидението. Тогава реших, че може да съм оставил въображението да ме подведе. Мъжът от другата страна на огъня не бе Торвал, просто някой, който прилича на него.
Станах, изтеглих се назад и заобиколих кръга. Колкото повече приближавах, толкова по-сигурен бях, че това наистина е Торвал. Имаше същите едри, неугледни ръце, а мярнах и окачената на врата му огърлица от мечи нокти. Нямаше как да не е Торвал. Как обаче се е озовал сред ирландците, и то облечен като воин?
Застанах малко зад дясното му рамо и нервно го повиках:
— Торвал?
Той не реагира.
— Торвал? — повторих по-високо и този път мъжът се обърна и ме изгледа въпросително. Имаше същите почти безцветни сини очи; помнех как се втренчиха в мен в конюшнята преди толкова много години, когато за първи път ме разпитаха за дарбата ми.
— Торвал — потретих, после продължих на нордически: — Аз съм, Торгилс, не ме ли позна? Аз съм, синът на Лейф, от Братахлид в Гренландия.
Торвал продължи да ме гледа неразбиращо, само дето леко се намръщи. Не разбираше и дума от това, което му казвах.
Хората наоколо вече ме гледаха любопитно. Започнах да губя надежда:
— Торвал?
Гласът ми смутено заглъхна. Мъжът изръмжа и ми обърна гръб.
Върнах се бавно на мястото си, засрамен до мозъка на костите си. За щастие медовината вече си казваше думата и странната ми постъпка се изгуби сред всеобщото веселие. Опитвайки се да разгадая загадката, продължих да надзъртам към Торвал, или който и да бе този мъж.