Големият събор в подножието на хълма на Тлачга беше зрелище, което надмина всичките ми очаквания. Суетнята и натруфеността на събралите се за кралските празненства създаваха жизнерадостно впечатление. Пристигнаха няколко хиляди души и всеки старейшина се опитваше да впечатли останалите. Придворни, изкарали на показ скъпи пръстени, торкви и брошки, наперено крачеха между тълпите. Според правилата не можеше да внесеш на празненствата оръжия с дълги остриета и дръжки, но камите бяха позволени и носени така, че да блесне умелата им изработка и украса. Изложени бяха коне и хрътки, дори няколко колесници, които подскачаха и се клатушкаха зад впряговете проскубани бойни понита. Колелата на старомодните возила бяха боядисани в контрастни ярки цветове и когато се завъртаха, приличаха на детски играчки.
Има ли покрай ирландците коне и кучета, ще има и състезания и игри. Когато с Окайд пристигнахме, вече бяха побили в земята дървените колове на трасето, покрай което хората се трупаха сутрин и вечер, за да гледат надбягванията. Понякога участваха само двама конника, но по-чести бяха общите надбягвания с награда за победителя. Запотените, запенени коне диво препускаха при виковете на тълпата и плющящите камшици на ездачите си, обикновено хърбави младежи. На втория ден в Тлачга попаднах и на нещо, което на незапознат би заприличало на пародия на битка. Два тима побеснели мъже диво замахваха един към друг с плоски тояги. От време на време някой падаше на земята с окървавена глава. Отстрани изглеждаше, че участващите се удрят с необуздана злоба, но предметът на вниманието им всъщност бе малка твърда топка, която всяка страна се опитваше да запрати през противниковата врата. Ударите по главата бяха или се предполагаше, че са случайни.
Гледах играта запленен, защото бях участвал в нещо подобно — макар и съпроводено с по-малко насилие и страсти — през детството си в Исландия. Застанал встрани, се опитвах да открия разликите с исландската версия, когато изведнъж силно ме цапардосаха по тила. Ударът трябва да е бил по-силен от тези по игрището, защото пред очите ми притъмня.
Събудих се с познатото вече усещане, че лежа на земята с овързани китки. Този път болката бе по-слаба, защото ме бяха завързали с кожени каиши, а не с железни окови. Имаше и друга, по-сериозна разлика — когато отворих очи, се озовах лице в лице с ковчежника на „Св. Киеран“.
Брат Марианус се взираше надолу с изражение на погнуса, примесена със задоволство.
— Мислеше, че ще ти се размине, а?
Поклатих немощно глава. Имах убийствено главоболие, а усещах и как на тила ми се образува огромен оток. Сигурно ме бяха праснали с бухалка, но и силен удар с тежък кръст щеше да свърши същата работа. После се сетих за Окайд. Остави ме да гледам състезанията и отиде да търси другите брайдъмейни, и най-вероятно не знаеше какво ми се е случило. Имаше си важна работа и не се ли появях, най-вероятно щеше да предположи, че съм се отлъчил в търсене на силна напитка или нежни развлечения, а можеше да реши и че изобщо съм решил да го напусна.
— Скоро ще се убедиш, че е едновременно грях и престъпление да крадеш църковна собственост — мрачно каза ковчежникът. — Съмнявам се да изпитваш уважение към моралните последици от греха, но криминалните ще окажат по-голям ефект върху човек с твоя долен характер.
Бяхме в шатра, над мен стърчаха двама манастирски ратаи. Зачудих се кой ли от двамата ме е ударил. По-младият имаше празния поглед на слуга, готов да изпълни всяка заповед, по-възрастният пък сякаш определено се радваше на затрудненото ми положение.
— Хората ми ще те отведат обратно в манастира, където ще бъдеш съден и ще получиш наказанието си. Тръгвате утре — продължи брат Марианус. Предполагам, че си се отървал от откраднатата църковна собственост, значи те чака максимално наказание. Съгласен ли сте с мен, абате?
Извъртях глава да видя кой още е вътре — с ръце, хванати на гърба абат Айдан надничаше през отвора на шатрата така, сякаш му се искаше да няма нищо общо с плебейската кражба и бягството.
Сетих се за Окайд и как веднъж обясни законите на християните. Статутьт на абатите, каза, им служи основно, за да събират пари от местните хора. Те хитро са възприели принципът на брайдъмейна, че има ли нарушено правило, то нарушителят следва да заплати глоба. Затова и каната, както наричат законите си, е валидна само на териториите, контролирани от абата. Отвъд тях, бе казал Окавд, важи не манастирският, а кралският закон.
— Призовавам правото си да бъда съден от кралски маршал7 — казах аз. — Тук, в Тлачга, съм извън юрисдикцията на манастира. Имам право на защита от кралския закон, защото съм чужденец. Сами го признахте, когато за пръв път ме разпитвахте преди приемането ми за послушник.