Брат Марианус ме изгледа гневно.
— Кой те научи на закони, теб, нагло пале.
— Той е прав — прекъсна го абат Айдан. — По закон има право да бъде изслушан от кралския маршал, въпреки че това няма да повлияе на присъдата му.
Изпитах леко задоволство. Бях преценил правилно абата. Толкова стриктно се придържаше към законите и буквоядството, че се бях отървал от връщането в „Св. Киеран“ и от лапите на брат Кайнек, който, знаех, е истинският ми враг.
— Отведете го вън и завържете здраво и ръцете, и краката му, за да не изчезне пак — нареди абат Айдан и после, обръщайки се към ковчежника, продължи: — Брат Марианус, ще съм ти задължен, ако се свържеш с хората на краля и ги попиташ дали при първа възможност не биха разгледали случая на Торгилс или Торгайс, известен и като Тангбранд, обвинен за кражба на църковно имущество.
И така късно на следващия ден отново се озовах на съд, този път обаче не като наблюдател. Обвиняемият бях аз. Делото ми се разгледа в тронната зала на замъка на местния ри, скромно помещение, побиращо най-много стотина зрители. Самият крал, разбира се, не бе там. Представляваше го маршалът му, отегчен мъж на средна възраст, с мазно, кръгло лице, проскубан мустак и големи кафяви очи. Заприлича ми на изморен тюлен. Не беше очаквал да му представят допълнително дело толкова късно през деня, и искаше да приключи с него час по-скоро.
Избутаха ме в центъра на залата, с лице към маршала. Седеше на проста дървена маса; вдясно от него бе писарят, свещеник, който си водеше бележки на восъчна плоча. След него имаше още десетина мъже, някои седнали, други прави. Очевидно бяха свещеници, макар да не разбрах дали са съветници, съдебни заседатели, прокурори или само наблюдатели. Срещу тях стоеше по-малобройната група на брайдъмейните, сред които за мое облекчение видях Окайд. Стоеше отзад и с нищо не издаде, че ме познава.
Процедурата бе делова. Ковчежникът изреди обвиненията срещу мен, как съм постъпил в манастира, как съм измамил доверието и щедростта на монасите, как в деня след бягството ми открили библиотеката разбита, а няколко скъпоценни орнамента от едно евангелие били откършени от обкова им. Преди това изчезнали няколко страници от важен ръкопис, като за кражбата подозираха отново мен.
— Възстановено ли е някое от откраднатите неща? — попита без всякакъв интерес маршалът.
— Не, нито едно. Обвиняемият изчезна безследно, макар и внимателно да го търсихме нашир и длъж. Едва вчера, две години по-късно, един от хората ни го видя тук, на фестивала, и го разпозна.
— Какво наказание искате? — попита маршалът.
— Справедливото наказание за тежка кражба. Смърт.
— Не бихте ли се задоволили с арбитраж и евентуално изплащане на компенсация? — Въпросът дойде от ляво на маршала, от брайдъмейните. Насочен бе към ковчежника и видях как няколко християни се размърдаха и настръхнаха. Враждебността им бе очевидна.
— Не — стегнато отговори ковчежникът. — Как изобщо би изплатил компенсацията този нещастник? Няма семейство, което да гарантира за него и очевидно тъне в нищета. До края на живота си не ще успее да изплати сумата, съответстваща на загубата на манастира.
— А няма ли да е уместно да простите престъплението на просяка? Нали това проповядвате — опрощение на греховете?
Ковчежникът гневно изгледа брайдъмейна.
— Нашата света Библия ни учи, че този, който опрощава престъпление, сам върши такова — каза той. Видях църковните лица да кимат одобрително, напълно доволни от отговора. Никой не ми зададе въпрос — думата на беглеца нямаше никаква тежест срещу тази на висш монах, особено пък със статут на ковчежник. И по църковния закон, и по закона на брайдъмейните, стойността на показанията зависи от ранга на съответната страна, затова каквото и да кажех, нямаше да бъде взето под внимание. От мое име можеше да говори човек, равен на или по-висш от ковчежника, а никой не изпитваше особено желание да се застъпи за мен. Както знаех от самото начало, въпросът не бе дали съм виновен или невинен, а каква точно ще бъде присъдата ми.
— Постановявам обвиняемия за виновен в кражба на църковна собственост — без колебание обяви маршалът, — и нареждам да го застигне наказанието, назовано от ищеца. — Понечи да стане, очевидно нетърпелив да приключи с делата за деня и да се прибере за вечеря.
— Един правен въпрос… — намеси се тих глас. Окайд, бих го разпознал навсякъде. Говореше на маршала и като всички останали, напълно ме игнорираше.