Маршалът намусено се върна на мястото си и зачака какво ще каже Окайд.
— Ищецът твърди, че обвиняемият е чужденец и няма семейство или роднини по тези земи, следователно няма как да компенсира или възстанови откраднатото. Същото би следвало да важи и за присъдата на съда, сиреч на престъплението на човек без семейство или роднини, които да го научат на добро и лошо, трябва — при дадените обстоятелства — да се гледа като на деяние, извършено поради незнание. В такъв случай престъплението е синад о муир и следва да бъде наказано като такова.
Нямах представа за какво говори Окайд. Брат Марианус обаче определено го разбра, защото предпазливо започна:
— Младежът е виновен за сериозна кражба. Престъплението му е извършено срещу манастира „Св. Киеран“ и манастирът има право да изпълни присъдата.
— Ако манастирът е ощетената страна — спокойно отговори Окайд, — значи наказанието трябва да се извърши в съответствие с монашеския закон, нали? Няма ли тогава да е по-уместно да позволите на своя Бог да реши съдбата на този млад мъж? Нали по точно този начин светците ви доказват вярата си в него?
Ковчежникът определено се подразни. Последва кратко мълчание, докато измисли какво да отговори, а през това време се намеси маршалът, който пък започваше да се отегчава от проточилите се дебати.
— Отсъждам провинилия се на синад о муир. Присъдата му ще бъде изпълнена на най-близкия бряг.
Реших, че ще ме удавят като пале, с привързан за врата камък. Но когато на следващия ден ме отведоха при изкараната на брега лодка, тя ми се стори твърде малка, за да се поберем аз и човекът, който ще ме изхвърли зад борда. Беше малко по-голяма от кошница; корпусът ѝ бе направен от леки върбови клонки, привързани с ремъци и покрити със съшити парчета биволска кожа. Лодката, ако паянтовото корито изобщо можеше да се нарече така, бе в окаяно състояние. Шевовете на няколко места бяха скъсани, кожата — напукана и съдрана, а ремъците толкова разхлабени, че цялата конструкция се бе кипнала на една страна. Собственикът ѝ трябва да я бе зарязал на брега като абсолютно негодна да бъде пусната по вода и точно заради това, осъзнах, че я бяха подбрали.
— Ще трябва да изчакаме вятъра — каза по-старият от манастирските слуги, които ме ескортираха до тук. — Според местните следобед духал по няколко часа. Достатъчно да те изпратим на последното ти пътешествие.
Слугата се наслаждаваше на ролята си. През половиндневното ни пътуване до брега не изтърва нито една възможност да ме унизи, като от време на време ме спъваше, после, докато още се мъчех да стана на крака, с все сила дръпваше въжето. Нито абат Айдан, нито ковчежникът решиха, че си струва да присъстват на изпълнението на присъдата ми. Бяха изпратили слугите да свършат тази работа, присъстваше и дребен служител на съда, който щеше да докладва за изпълнението на наказанието. Освен тях имаше само шепа любопитни зяпачи, повечето деца и старци от местното рибарско село. Един от старците прехвърляше шепа дребни пари от едната си изкривена ръка в другата, а устните му мърдаха, докато отново и отново ги броеше. Предположих, че е бившият собственик на паянтовата лодка, която, също като мен, бе обречена.
— От селото до „Св. Киеран“ ли си? — попитах по-стария слуга.
— Какво ти влиза в работата? — изръмжа той.
— Мислех, че може би познаваш Бладнак кожаря.
— И какво, ако го познавам? Ако си мислиш, че ще се появи по някакво пратено от небето чудо и ще зашие лодката, преди да отплаваш в нея, значи си по-голям оптимист от Маелдуин, когато е отплавал за Благословените острови. На сакатия Бладнак наистина ще му трябва чудо, за да долети навреме. — Изсмя се горчиво старият слуга. — Не му стигаха всичките страдания, а на всичкото отгоре изгуби и дъщеря си.
— Как така я изгуби?
Слугата ме погледна с много омраза.
— Да не си мислиш, че съседите не са забелязали какви ги вършиш? Орлейт забременя, заради теб, и имаше усложнения. Накрая трябваше да отиде да се лекува в манастира, но и в лечебницата не можаха да ѝ помогнат. И тя, и бебето умряха. Брат Кайнек каза, че не може нищо да се направи.
Пригади ми се. Сега разбрах откъде идва злобата на слугата към мен. Нямаше смисъл да протестирам, че може и да не съм бащата на детето.
— Съжалявам — казах тихо.
— Ще съжаляваш още повече, когато вятърът те обърне. Надявам се да умреш в морето толкова бавно, че да ти се прииска да са те удавили; а ако раздрънканата ти лодка все пак доплува до някой бряг, дано попаднеш в ръцете на диваци. — След което ме изрита толкова силно, че изгубих равновесие и тежко се стоварих на пясъка.