Сега знаех какво се е случило с Ардал. Открили са го след корабокрушението в лодка на брега. Племената край Кейрпри са предположили, че е престъпник, пуснат по море за наказание. Достигне ли такъв човек случайно суша, откривателят му получава пълни права над него и може да го убие или да го пороби. Това и значеше фудир синад о муир — изхвърлен от вълните човешки плавей, осъден на вечно робство.
Както и се очакваше, в ранния следобед вятърът промени посоката си и задуха силно откъм запад, към океана. Двамата манастирски слуги се надигнаха, с лекота подхванаха очуканата малка лодка и я пуснаха на вълните. Единият остана да я придържа; другият се върна и изригвайки ме силно в ребрата, ми нареди да се замъкна до водата и да вляза в лодката. Тя се поклащаше и се въртеше обезпокояващо; през кожата започна да се просмуква вода и след секунди на дъното вече имаше няколко сантиметра. По-старият слуга, който подочух, че се казва Джарлат, се наведе да пререже кожените каиши на китките ми и ми тикна едно гребло.
— Надявам се Господ да не прояви към теб повече милост, отколкото към Орлейт. Аз лично така ще тласна лодката ти, че се надявам да те отнесе направо в ада. Определено няма да можеш да догребеш обратно срещу вятъра, а след няколко часа вълните ще са толкова високи, че ще потопят лодката ти, ако дотогава вече не се е обърнала. Мисли за това и страдай!
Тъкмо щеше да отблъсне лодката в дълбокото, когато му извикаха да спре. Беше служителят, изпратен да докладва за изпълнението на присъдата ми.
— Законът позволява само едно гребло, не и платна или кормило, за да не можеш да догребеш до брега и да зависиш само от вятъра, който Господ ти изпрати — каза той, когато изгази до нас. — Но законът позволява и една торба храна… Дръж…
Подаде ми износена кожена чанта с рядка овесена каша и ядки, омесени във вода. Познах любимата храна на Окайд, познах и кожената торба — беше същата, която взех при бягството си от манастира. Стара, покрита с мръсотия и опърпана, бях я поправял много пъти, защото оригиналната кожа излезе достатъчно здрава да издържи новите бодове. Притиснах чантата към гърдите си и когато той ѝ другарят му започнаха да отблъскват малката черупка към дълбокото, пръстите ми се плъзнаха по дебелите шевове. Напипах твърдите издутини на камъните, които бях откраднал от „Св. Киеран“. Висенето в работилницата на Бладнак не бе отишло нахалост. Бях се научил да режа и припокривам кожата толкова чисто, че шевовете да не се виждат, и тъкмо там бях скрил плячката си. Сега със закъснение разбрах, че Окайд през цялото време е знаел за скрития ми товар.
Джарлат бе решил да не стъпя повече на твърда земя, че продължи да гази напред много, след като другарят му се беше върнал. Вълните вече го покриваха до гърдите, а по-големите заплашваха да го залеят целия. Тласна за последен път лодката и вятърът бързо ме отнесе в открито море. Все още стиснал чантата, се приплъзнах и седнах на дъното на лодката, за да я направя по-стабилна. Нямаше смисъл да поглеждам назад. Човекът, който ми беше помогнал, не бе там. Знаех, че без намесата на Окайд при разглеждането на делото ми щях да свърша като нещастния крадец на овце от „Св. Киеран“, на бесилка пред манастирската порта. Щеше ми се някак да благодаря на Окайд за всичко, което направи за мен, от онова първо утро при потока. Едва ли бих намерил подходящи думи. Окайд си остана енигма. Не проникнах в съкровените му мисли, нито научих защо е избрал да бъде брайдъмейн или кое го крепеше по тежкия му път. Той така и не излезе от черупката си. Боговете му бяха различни от моите и никога не ги бе обсъждал с мен, знаех само, че са древни и велики. Скритата зад загадките им мъдрост го бе направила умен и практичен, и го бе надарила със забележителна прозорливост за човешката природа. Ако беше староверец, щях да го взема за Один, само че без тъмната, жестока страна. Мълчаливият ми дан към него, докато вълните ме отнасяха в морето, бе да призная, че ако има човек, на когото искам да приличам, това е Окайд.
В началото с все сила стисках стените на малката лодка, която залиташе и лудо се въртеше по вълните, после се наклони на една страна и увисна под остър ъгъл, сякаш всеки миг щеше да се преобърне и да ме изхвърли в морето. При всяко завъртане изпъвах крака и се опитвах да противостоя на внезапното движение. Скоро обаче разбрах, че е по-добре да се отпусна и да оставя лодката да приеме обичайната си форма и да заплава по вълните. Повече ме притесняваше постоянно прииждащата вода. Просмукваше се през пукнатините и процепите в кожата и с всяка нахлула вълна. Ако не направех нещо, лодката щеше да се напълни и да потъне.