Изпих на един дъх кашата и използвайки празната кожена торба за черпак, започнах да изгребвам водата обратно в морето. Действието, повторено отново и отново, до безкрайност, отвлече съзнанието ми от страха, че ще се преобърна и ще умра. Хванах се, че мисля за моя събрат фудир синад о муир Ардал. Колкото повече мислех за него и бях убеден, че приличаше на Торвал Ловеца, толкова по-сигурен бях, че е бил той. Ако е така, си мислех, докато внимателно изхвърлях поредния мях вода обратно в морето, значи Торвал е преплавал целия океан от Винландия в малка лодка и със седмици е бил подхвърлян от вятъра и теченията. Нечовешкото изпитание трябва да бе изтрило паметта му; не помнеше кой е, нито ме позна, но бе оцелял. Торвал бе преживял кошмара, значи можех да го направя и аз.
Невъзможно бе да преценя кога залезе слънцето. Небето беше покрито толкова плътно с облаци, че светлината просто избледня. Вече не различавах брега откъм кърмата. Хоризонтът ми се сведе до малък кръг черно, бурно море, по което пробягваха белите отблясъци на гребените на вълните. Продължих да изгребвам водата, ръцете ме боляха, тясната ми роба залепна за гърба. Ближех пръските по лицето си, а с тях започнах да усещам и жажда.
Трябва да е било почти полунощ, когато облаците започнаха да се разнасят и се появиха първите звезди. Вече бях така изтощен, че почти не забелязах, че вълните са спаднали и се удрят по-рядко в лодката. Неусетно зарязах торбата и се отпуснах, но после надигналата се от течовете вода ме принуди да се захвана пак за работа.
В кратките почивки си мислех за всички свръхестествени съвпадения в живота ми. Откривах мотив, от самия миг, в който майка ми ме отпрати още невръстно дете. Многократно в живота ми се появяваха хора, надарени със свръхестествени качества — приемната ми майка Гудрид можеше да вижда дрогари и привидения; Транд владееше магиите на галдрастафира; на Бродир се бе явило същото видение за гарваните на Один, Окайд бе говорил за мистичната си връзка с древните ирландски друиди; а я имаше и кратката среща с шамана в онази гора във Винландия. Колкото повече мислех за тези съвпадения, толкова повече се успокоявах. Животът ми до този момент бе така странен, до такава степен различен от монотонното живуркане на околните, че в него трябваше да има скрита цел. Всемирния отец, заключих, не ме е превел през толкова много изпитания, само за да ме остави да се удавя в студените, сиви води край Ирландия. Има други планове за мен. Защо иначе да ми показва толкова много чудеса и ми позволи да науча толкова много? Седнал сред водата, плискаща се на дъното на лодката, се опитвах да отгатна какви точно ще са плановете му.
Размишлявах върху миналото си и едва забелязах, че вятърът е утихнал. Над водата се спусна тишина, вече едва усещах вълнението. В малката лодка, която вече не се движеше, а само леко се поклащаше на вълните, сякаш висях на повърхността на морето, обграден от тъмнината на небето и мастиленочерните дълбини под мен. Започна да ми се струва, че напускам тялото си, че духът ми се понася. От изтощение, слънчасване или по волята на Один, изпаднах в подобно на транс вцепенение.
После нечия ръка ме сграбчи за рамото и разруши магията.
— Късмет! — каза гласът. Надигнах глава и видях брадясало викингско лице.
Беше посред бял ден, лодката ми опираше в малък боен кораб. Един моряк се пресягаше да ме издърпа на борда.
— Я виж ти, подарък от самия Ньорд.
— Много жалък подарък, бих казал — отбеляза другарят му, докато помагаше да ме извлекат, все още стиснал чантата си, на борда. След това презрително нанесе на лодката такъв ритник, че малката лодка подскочи и потъна.
— Нека Один Фарматир, Богът на товарите, те възнагради — успях да избъбря.
— Е, поне говори свястно — каза трети глас.
Спасителите ми бяха диваци или поне така биха ги назовали монасите от „Св. Киеран“, макар моята дума да бе различна — бяха викинги, пътуващи към дома след сезон на брега както впоследствие щях да науча, Бретан. Имали късмет, хванали неподготвени и ограбили два малки манастира, след което търгували с вино и грънци по малките пристанища още по на юг. Сега пътуваха на север. Малко след изгрев-слънце нощната вахта забелязал на леките вълни да се появява и отново да изчезва малка черна точка. Догребали да проверят; седял съм толкова неподвижно, че в началото ме помислили за мъртъв.
Викингите смятат, че да спасиш някого в морето, носи късмет както за спасителя, така и за спасения и ме посрещнаха радушно. Треперех от студ, затова ме увиха в едно свободно моряшко наметало и ми дадоха сушена китова мас, обичайното при дълго излагане на студ и влага. След като се съвзех, ме разпитаха кой съм. Имах много за разказване и това ми спечели популярност. Викингите обожават добрите разкази. Разказвах моите отново и отново и с всяко повторение ставах все по-добър и все по-изкусно подреждах разказа си. Накратко започнах да разбирам колко удовлетворяващо е да си разказвач на саги, особено когато срещнеш възприемчива публика. Научих, че само шепа викинги оцелели след великата битка при Клонтарф. Няколко пъти спасителите ми ме молеха да опиша хода ѝ, къде точно се е биел всеки, как е бил облечен, кои оръжия са се оказали най-добри, кой какво и на кого е казал и дали еди-кой си е умрял с чест. И винаги, когато стигнех до мястото, когато Бродир от Ман нападна от засада върховния крал и го посече, макар да знаеше, че ще заплати за това с живота си, слушателите ми се умълчаваха и най-често посрещаха края на разказа ми с одобрителна въздишка.