Всеки разумен човек, отправил се от Исландия към Гренландия, има едно наум за съдбата, сполетяла втората вълна заселници. Тръгнали със седемнадесет кораба, почти всичките кнори. Крайната цел достигнали по-малко от половината. Останалите или случили на силен насрещен вятър и едва успели да се върнат в Исландия, или просто се изгубили в морето и никой повече не чул за тях. Откритото водно пространство между Исландия и Гренландия става истински ад при лошо време и силен южен вятър, когато вълните са високи колкото планини и напълно замиват попътните течения. При тези условия и най-солидният плавателен съд може да стане неуправляем и макар и кнорът да е устойчив кораб, си остава просто играчка за стихиите. При лошо време има сравнително добър шанс да оцелее, но екипажът трябва да се прости с мисълта да поддържа някакъв курс и докато кормчията се мъчи да държи кораба под възможно най-безопасен ъгъл спрямо прииждащите вълни, моряците се посвещават почти изцяло на изтребването на водата, нахлула през борда, евентуално в запушване на пробойните и следене да не би товарът да се развърже и подмятан от вятъра, да натроши дървения корпус. Ако бурята продължи три или четири дни, корабът се отклонява дотолкова от курса, че никой няма представа къде се намира, и единственият изход е да доплуваш на сляпо до най-близката земя и да се опиташ да отгатнеш мястото.
Торир бил говорил с мъже, вече прекосили морето между Исландия и Гренландия, и знаел най-безопасния и кратък маршрут. Посъветвали го възможно най-дълго да плава по права линия от високия заснежен Снефелсьокул. С малко късмет щял да види пред себе си високите планини на Гренландия преди върхът да се скрие зад хоризонта. В най-лошия случай между двата ориентира имало само два-три дни открит океан. Видел ли огромната заледена Гренландия, трябвало да обърне бакборда така, че да заобиколи южния нос на неприветливата земя. Оттам Торир планирал да се отправи на север по крайбрежието, към Братахлид, центъра на най-заможното селище в Гренландия и дом на Ерик Червения.
Екипажът на Торир бил опитен, кнорът прекосил проливите и когато мярнали южния нос на Гренландия, решили, че пътуването е минало безупречно. Корабът вече плавал към южния нос и фиорда на Братахлид, когато късметът ни изневерил и изпратил гъста, лепкава мъгла. Обикновената мъгла се спуска над спокойно море, може би с леко вълнение, тъй като вятърът я разнася. Но гренландската мъгла е друга. Край бреговете на Гренландия може да има едновременно непрогледна мъгла и силен вятър, който отнася кораба от курса му. Точно това се случило с кнора на Торир. При добро време щели да видят Братахлид, но при лошата видимост тежко натовареният кнор налетял на подводна скала. Корабът се плъзнал по скалите на малък риф, който раздрал дъното. Ако товарът не бил дърво, кнорът просто щял да се напълни с вода и да потъне, но гъсто подредените една до друга талпи и дънери го превърнали в нещо като спасителен сал. Екипажът и пътниците, шестнадесет с мен, за щастие спасили живота си, и когато вълните стихнали, изпълзели през пръските на скалата. Останките на кнора се поклащали и стържели по камъните зад тях, докато настъпил отливът и корабът полегнал на една страна. Корабокрушенците внимателно прегазили обратно за дъските и платното за импровизирана палатка. Събрали малко съдове и храна, и издигнали лагер на брулената от вятъра, покрита с торф скала. Спасили били от кораба прясна вода за няколко дни, а впоследствие било съвсем възможно да съберат още дъждовна. Знаели, че няма да умрат от жажда или глад, но и не хранели особени надежди. Намирали се в една от най-пустите части на познатия свят (дори се чудя дали Адам от Бремен изобщо я е чувал) и шансът да бъдат спасени не бил особено голям.
Спасило ги феноменално острото зрение на един мъж.