Пишейки това дори сега, изпитвам гордост, защото мъжът със забележителното зрение бил баща ми Лейф. Като дете се хвалех, че съм наследил острото си зрение от него — за разлика от ясновидството, което съм наследил от майка си и за което почти не говоря. Но за да обясня как точно станало забележителното ни спасяване, трябва да се върна към едно пътешествие четиринадесет години по-рано и друга типично гренландска мъглива буря.
Тогава навигаторът Бярни Херьолфсон подминал крайната си цел, Братахлид, и след няколко дни лоша видимост и силни ветрове, се намирал в онова тревожно състояние, което северните мореплаватели наричат хафвила — изгубен в морето. Когато мъглата се раздигнала, Бярни видял пред себе си широк, скалист бряг. Бил гъсто залесен, но безлюден и напълно непознат. Бярни, който бил следил движението на кнора си по време на бурята, мъдро отгатнал накъде точно се намира Гренландия, обърнал кораба и след като преплувал няколко догури покрай непознатия бряг, в крайна сметка се прибрал в Братахлид, с новини за примамливата гориста местност. Към времето, когато майка ми замисляла да ме изпрати при баща ми, Лейф бил решил да разучи непознатата земя. Вярвайки в моряшкото поверие, че кораб, веднъж прибрал благополучно екипажа си у дома, ще го направи отново, той закупил за пътуването кнора на Бярни.
По едно невероятно съвпадение, Лейф се връщал у дома точно когато кнорът на Торир се разбил на скалите. Бил на румпела и се борел с насрещния вятър, когато изведнъж един моряк извикал, че вижда напред скали.
— Знам — отговорил Лейф. — От известно време ги наблюдавам и ми се струва, че на един от островите има нещо.
Моряците, свили се по ъглите на палубата от вятъра, се изправили някак на крака. Виждали черните гърбици на островите, но не и малкото тъмно петно, което баща ми вече бил засякъл. Това бил покривът на нашето импровизирано убежище. Баща ми, както вече споменах, бил много упорит, и екипажът знаел, че няма смисъл да го разубеждават да промени курса. Така че корабът продължил напред към скалите и половин час по-късно всички на борда видели малката групичка корабокрушенци, изправени и размахващи привързани към пръчки парцали. Сторило им се цяло чудо и ако през детството ми в Братахлид не ми бяха разказвали историята стотици пъти, едва ли щях да повярвам в съвпадението — да претърпим корабокрушение на кораб, командван от мъж със забележително зрение и плаващ по маршрут, неизползван от четиринадесет години. Този късмет спечели на Лейф прякора му „Хепни“, „Щастливеца“, макар че късмет изкараха по-скоро шестнадесетте корабокрушенци.
Лейф опитно вкарал кнора откъм подветрената страна на скалите, пуснал котва и свалил малката лодка от палубата. Тиркир Германеца, който скочил да помага на греблата, впоследствие щеше да изиграе важна роля в живота ми. Според мен тъкмо защото ме бе спасил, ме наблюдаваше толкова зорко, докато растях. Той бе моят пръв, а в някои отношения и най-важен учител в старата вяра, и именно под неговите напътствия направих първите стъпки по пътя, която щеше да ме отведе към почитането на Один, Всемирния баща. Но за това по-късно.
— Кои сте вие и откъде сте? — извикал Лейф, когато застаналият на греблата Тиркир приближил лодката до окаяната група корабокрушенци на ръба на скалите. Не ги приближили. Последното, което баща ми искал било да качи на борда си шепа отчаяни мошеници, които, изгубили своя кораб, можело да си присвоят неговия.
— От Норвегия сме, идваме от Исландия и плавахме към Братахлид, когато налетяхме на този риф — извикал Торир. — Казвам се Торир и съм капитан и собственик на кораба. Мирен търговец съм.
Тиркир и Лейф се успокоили. Името на Торир било известно и му се носела слава на честен човек.
— Тогава ви каня на кораба си — извикал Лейф, — и в дома си, където за вас ще се погрижат добре.
Двамата с Тиркир обърнали малката гребна лодка с кърмата към скалите. Първа се качила Гудрид, а затъкнато под мишницата ѝ било двегодишното момче, което била обещала да предаде на баща му. Или се случило така, че Лейф Щастливеца без да знае спасил собственото си незаконно дете.
Глава четвърта
Съпругата на Лейф, Гида, не посрещнала с радост новината, че спасеният невръстен Торгилс е плодът на краткотрайната връзка между съпруга ѝ и застаряваща оркадка и отказала да ме прибере под покрива си. Пред очите ѝ бил примерът с незаконното дете на свекъра ѝ. Леля ми Фрейдис, по онова време наближаваща двадесетте, се падала незаконна дъщеря на Ерик и живеела при семейството му. Зла кавгаджийка, която впоследствие ще изиграе зловеща роля в живота ми, макар и на времето да изглеждала само сприхава, отмъстителна млада жена, вечно била в пререкание с роднините си. Гида не искала още едно „кукувиче яйце“ в къщата си и уредила да ме осиновят, този път наистина. Ето как стана така, че прекарах детството си не с баща си, а при Гудрид, която живееше наблизо. Гудрид, предполагам, се е чувствала отговорна за мен, след като точно тя ме доведе в Гренландия. А и мисля, че трябва да е била малко самотна, защото скоро след пристигането ни в Гренландия изгуби съпруга си, Торир. Торир прекарал в Ериксфиорд само няколко седмици, след което прихванал силна треска. Болестта трябва да е била пренесена с кораба, защото Торир и част от екипажа му първи започнали да кашлят, да храчат кръв и да изпитват световъртеж. Болестта покоси осемнадесет души. Последната жертва била старата бойна машина дядо ми, Ерик Червения.