Към средата на петото си лято разбрах, че приемната ми майка ще се омъжва повторно. След сенокоса щяхме да празнуваме сватбата на младата вдовица Гудрид Торбьорндотир и друг от синовете на Ерик, Торстайн. Посрещнах новината с въодушевление. Торстайн се падаше по-малкия брат на баща ми, което значеше, че обожаваната от мен Гудрид вече ми е истинска роднина. Вярвах, че бракът ѝ ще ни свърже още повече и се притеснявах единствено, че след сватбата ще трябва да се преместя да живея при Ериксон, в обсега на омразната ми леля Фрейдис. Тя вече беше снажна млада жена, с широки рамене, изпъстрена с лунички кожа и чип нос, които ѝ придаваха малко вулгарен чар. На всичкото отгоре си беше злобна. Вечно кроеше с приятелките си планове как да вкара околните в беля, и обикновено успяваше да ги изпълни. Няколкото пъти, когато изобщо стъпих в къщата на баща ми, гледах да стоя по-далеч от нея. Шестнадесет години по-голяма от мен, тя смяташе, че съм досаден и изобщо не се колебаеше да ме завлече и да ме заключи в килера, където ме оставяше с часове, без да каже на никого. За щастие старият Торнбьорн, бащата на Гудрид, все още жив въпреки многото си болежки, бе толкова доволен от изгодния брак, че се съгласи да дели с младоженците къщата си, разположена близо до дома на Ериксон.
Сватбата премина с невероятен успех. За вкиснатата стара Тодхилд имаше кратка християнска церемония в дупката на Белия заек, но основен момент си оставаха размяната на церемониалните подаръци, тежкия запой с бира, шумната музика и дивите танци, неделима част от сватби в миналото.
Следващият ми ясен спомен от Гренландия е от една ясна лятна утрин. Ледът все още се носеше тихо по фиорда. Взирах се в малкия, бавно приближаващ се кораб и очите ме боляха от искрящите бели късове, ослепителни на фона на сиво-синята вода. Корабът беше кнор, очукан и с посивели от годините греди. Част от мъжете гребяха, други на въжетата се мъчеха да извъртят правоъгълното платно така, че да улови хладния полъх на излезлия от север лек ветрец, за да заобиколят огромния ледник зад нас, сърцето на Гренландия. Още помня как от време на време моряците се изправяха и с греблата си отблъскваха ледените късове и колко бавно ми се стори, че приближи корабът. На брега се събра тълпа. Брояхме мъжете на борда и оглеждахме лицата им, за да видим кой се завръща и дали са се променили от това, което пазехме в спомените си от деня, в който заминаха да проучват мистериозната земя на запад, видяна за първи път от Бярни и посетена за последно от баща ми Лейф. После килът застърга по пясъка, един след друг мъжете скочиха и затънали до глезените във вода, прегазиха до брега. Тълпата ги посрещна почти мълчаливо. Забелязали бяхме, че капитан не е шкиперът, когото очаквахме.
— Къде е Торвалд? — извика някой.
— Мъртъв — изръмжа един от моряците. — Убиха го скрелингите.
— Кои са скрелингите? — прошепнах на един от приятелите ми, Айвинд. Двамата се бяхме промушили най-отпред и стояхме до самата вода; вълничките мокреха обувките ни. Айвинд беше две години по-голям от мен и аз приемах, че знае всичко.
— Не съм много сигурен — прошепна ми той. — Май са слаби и са чужденци, и не ги обичаме много.
Торвалд Ериксон, вторият ми чичо, помня само бегло като често лъхащ на алкохол сърдечен, едър мъж с месести ръце и гръмогласен смях. Торвалд и екипажът му се бяха отправили на запад преди осемнадесет месеца, за да продължат започнатото от баща ми Лейф. Лейф ми бе описал ниските, изсечени сиви скали, дългите брегове, покрити с бял пясък, преминаващи в блатисти тресавища и блата, и огромните, застинали тъмни борове, уханието на които се подушва от един ден път в морето. Целта на Торвалд бе да провери дали някой живее там, и ако е така, дали имат нещо ценно за продан или плячкосване. Ако мястото излезеше действително безлюдно, щеше да се настани в лагера, който Лейф бе издигнал на брега на Винланд и да го използва за база за изследването на околността.