Тук разказът на Тиркир започна да става мрачен. Един скрелинг някак се освободил, извадил костен харпун, който бил скрил в предницата на широката си риза и забил острието му дълбоко в бедрото на заловилия го гренландец. Нещастникът изкрещял от болка и гняв, запратил главата на мъжа към един камък и го зашеметил, след което, вбесен, забил късия си меч в тялото на жертвата. Последвало истинско клане. Мъжете на Торвалд се нахвърлили на скрелингите, сечели и мушкали, сякаш колели животни и не се спрели, докато и последният не паднал мъртъв. После разглобили останалите две лодки, накълцали корпусите им на парчета и се изкатерили през гората до върха на полуострова, а корабната лодка се върнала при кнора.
— Седнахме да починем на върха — спомни си Тиркир. — Планът на Торвалд беше да ни даде само няколко минути. Хвърлихме се на земята и не знам защо, но заспахме отведнъж, като омагьосани. Два часа по-късно ме събуди мощен глас, който крещеше: „Върнете се на кораба! Върнете се на кораба, ако ви е мил животът.“
Тук няколко от слушателите се спогледаха невярващо. Всички знаехме за другата чудатост на Тиркир. Съзнанието му често се залутваше във въображаем свят, където чуваше гласове и срещаше непознати. В такива случаи на лицето на Тиркир се изписваше отнесено изражение и той подхващаше дълги разговори със самия себе си, винаги на немски. Беше безобиден навик и хората, които го познаваха, се споглеждаха и повдигаха вежди, сякаш да кажат: „Тиркир пак се отплесна нанякъде. Какво друго да очакваш от един див германец?“
Но онази вечер в Братахлид Тиркир настояваше, че от съня му след смъртта на скрелингите го събудил мощен, кънтящ глас със странен, отекващ ритъм. На моменти сякаш идвал отдалеч, после отнякъде наблизо, било невъзможно да се каже от каква посока. Сякаш падал от небето или прииждал от всички страни едновременно.
Самият Торвалд не чул тайнствения глас, но трябва да си е дал сметка, че са постъпили много глупаво. Изпратил човек на една висока скала, откъдето се виждало отвъд фиорда и часовоят извикал, че към тях се приближава цяла флотилия кожени лодки. Очевидно скрелингите се връщали за отмъщение. Всички се смъкнали по скалистия хълм и вкопчвайки се в храстите и дърветата, за да запазят равновесие, хукнали към кораба. Без да се бавят, вдигнали котва и загребали към залива, с надеждата, че вятърът ще е на тяхна страна. Дори най-несхватливите знаели, че няма как с гребане да избягат от кожените канута.
Имало поне тридесетина лодки, всяка с по трима скрелинги. Щом навлезли в обсег, двама от мъжете пуснали веслата, вдигнали леките си лъкове и започнали да запращат стрели по гренландците. Третият гребял успоредно с кнора, така че да осигури на другарите си възможно най-добър ъгъл за стрелба. Торвалд и двама от моряците скочили от местата си при греблата и размахвайки мечове и секири, предизвикали скрелингите да се приближат и да се бият, но местните запазили дистанцията. Гренландците трябва да са им се сторили цели гиганти. Стрелците им продължили да обстрелват кнора, докато той бавно изгазил към устието на пролива. Вече можели да вдигнат платното, но местните не изоставали. Стрелите им свистели високо и от време на време глухо тупвали в дървенията на кораба. Скрелингите стреляли седнали и повечето стрели отлитали нагоре и безобидно прелитали над главите на моряците. Няколко уцелили платното и останали забити там, като бодли на таралеж.
След половин час местните прекратили атаката. Стрелите им привършвали, а и виждали, че гренландците са почти избягали. Кожените лодки една по една се обърнали и кнорът бил оставен да отплава към морето.
— Чак тогава — каза на баща ми Тиркир, — видяхме, че брат ти Торвалд е ранен. Стрелата на скрелинга бе минала през пролуката между горната греда и щита му и се бе забила в лявата му мишница. Беше съвсем малка, но толкова надълбоко, че се виждаха само четири-пет сантиметра. Торвалд понечи да я измъкне, но стрелата беше за лов на тюлени, с три кукички. Трябваше да я извие и да дръпне силно, а когато тя най-после изскочи, шурна тъмночервена кръв и по кукичките имаше месо. Торвалд се разсмя, както той си знаеше. „Това ще е тлъстината покрай сърцето ми, пошегува се. Казах, че искам да изкарам остатъка от дните си на това място и така и ще стане. Ако умра, искам да ме погребете тук, горе на носа, за да знае всеки минаващ оттук моряк къде е гробът ми.“