Ако не бях чул за трудолюбивия германец, щях да се задоволя да избутам последните години от живота си в застиналия покой на манастира, където се озовах през седемдесетата си година. Щях да продължа да преписвам свещените текстове и да украсявам главните букви с деликатни рисунки, за възхвала на Господ, както смятат другите монаси, макар и истината да е, че намирам тайна наслада в мисълта, че тези сложните мотиви произлизат от езическото минало, което те наричат с презрение идолопоклонническо. Вместо това брътвежът ме подтикна да открия място в дъното на тихия ни скрипторий и да подхвана тази история за моя живот и пътешествията си. Как ли ще реагират монасите, се чудя, ако открият, че сред тях смирено живее един от страховитите северни „варвари“, споменът за които още ги кара да изтръпват от ужас. Разберат ли, че под расото се крие викинг, мисля, ще открият нов смисъл в просбата, на която наскоро попаднах в полето на един от старите им анали — „Господи, избави ни от яростта на чужденеца“.
Спомените ще убият и времето, което иначе старецът ще прекара да следи играта на светлината и сенките по листа, докато другите преписвачи се трудят приведени по бюрата. И тъй като тайният ми труд цели да ме спаси от скуката, ще започна по същество — както учителят ми Брайдъм преди повече от половин век наби в главата ми — и разбира се, от самото начало.
С раждането си съм изтървал за малко две велики събития. Няколко месеца не са ми стигнали, за да се родя в милениума, годината на катаклизми, предсказана от тези, които очакваха, често с наслада, края на познатия им свят и битката при Армагедон, предречени от черногледите християнски апостоли. Второ, за малко можеше да съм първият от нашата раса, роден на място далеч отвъд западния океан, което и до ден-днешен е почти непознато и обгърнато в мъгла и легенди. По онова време го наричахме Винландия. Късметът обаче отреди синът на приемната ми майка да бъде първото и може би единствено светлокожо дете, появило се на този свят по ония далечни брегове. За мен остава утешението, че малко от хората ни могат да се похвалят с повече от трите години, които аз прекарах там, и които, защото бях все още много млад, оставиха върху ми отпечатъка си. Още помня огромните, смълчани гори, потоците, през които като светкавици се стрелкаха сребристи сьомги, величествено пристъпващите лопатари и странните местни люде, които наричахме скрелинги, с дръпнатите си очи и стряскаща грозота, които накрая ни прогониха оттам.
Моето родно място е далеч по-скромното Бирси, малко известен, осеян с дюни остров в бруления от ветровете архипелаг над северния бряг на Шотландия, който монасите географи наричат Оркади. Когато за първи път проплаках там, Бирси имаше не повече от двеста-триста обитатели, които живееха в половин дузина лонгхаузи и пръстени колиби, струпани около единствената голяма постройка — палат с форма на обърнат ботуш, форма, с която впоследствие щях да свикна, и с която се сблъсквах по доста странни места. Това бе домът на графа на Оркни и тъкмо вдовицата на предишния граф, Джарл Хаакон, ми разказа за обстоятелствата покрай раждането ми, когато посетих острова петнадесетина години по-късно, търсейки следите на майка си, отървала се от мен като от ненужна вещ още с прохождането ми.
Майка ми била огромна жена, с едър кокал, мускулеста и страховита на вид. Имала зелено-кафяви очи, разположени под много тъмни, изписани вежди, и единственият ѝ повод за гордост бил водопадът красива, кестенява коса. Може да се каже и че е била дебела. Била отчасти скандинавка, отчасти ирландка; сигурен съм, че келтската кръв е преобладавала, тъй като за майка ми впоследствие се говореше, че притежава странни, свръхестествени способности от вида, които притесняват, но и гъделичкат любопитството на мъжете и жените, сблъскали се с тях. Аз наследих някои черти от характера ѝ и точно те са причина за повечето от необичайните събития в живота ми.
Раждането ми не било особен повод за радост, защото съм незаконородено дете. Торгуна, майка ми, ненадейно се появила в Бирси през лятото на предишната година. Пристигнала с търговски кораб от Дъблин, с внушително количество багаж, но без родители, съпруг или каквото и да е обяснение за пътуването си. Очевидното ѝ богатство и самоувереното държане ѝ гарантирали добър прием. Скоро плъпнал слухът, че майка ми е изпаднала в немилост потомка на викингски главатар, отишъл да си пробва късмета в Ирландия, където се оженил за дъщерята на дребен ирландски крал. Клюката, според майката на графа, тръгнала най-вече от високомерните маниери на Торгуна и от факта, че Ирландия е пълна с кралства и главатари с прекомерни претенции и празни хазни, ситуация, с която щях лично да се сблъскам в годините си като роб там.