— Откъде знаеш — попита меко.
— Защото и аз ги видях, точно както ги описа Гримхилд снощи, на двора, всички бяха там с Гарди.
— Разбирам — каза Гудрид и бавно се обърна.
Бях твърде объркан и изплашен, за да разбера какво изобщо става. Нямах намерение да споделям с когото и да било, че и аз съм видял привиденията в тъмния двор. Това бе нещо, което не разбирах. Какво значеше това за мен, че ги виждам и връзката ми със света на духовете? Чувал бях слуховете за майка ми Торгуна и зловещите обстоятелства около смъртта ѝ. Дали няма да видя и нейния призрак? Самата мисъл ме ужасяваше.
Стига да бях надигнал глава и да бях видял изражението на Гудрид, докато правех признанието си, щях да си отдъхна. И щях да осъзная, че Гудрид също може да вижда полуживите и че нейната дарба сейдура е много по-силна от моята.
Глава шеста
Седемгодишните се приспособяват забележително бързо. Ратаите в Лийсфиорд съвсем разбираемо отказаха да прекарат зимата на място, където са се случили такива злокобни събития. Ние се върнахме в Братахлид и няколко дни по-късно аз се върнах към обичайното си всекидневие и игри. Тук децата бяха повече, отколкото в Лийсфиорд, затова и игрите ни бяха по-сложни и шумни. Бях по-дребен от повечето си връстници, но компенсирах ръста си с живо въображение и бърза мисъл, а открих и че притежавам талант на имитатор. Затова и в бандата обикновено аз измислях нови игри или варианти на старите. Когато дойде пролетта и денят нарасна, ние децата се прехвърлихме навън за по-буйните игри, забранени ни от възрастните през зимните месеци вкъщи. Пресъздавахме разни случки, с крясъци, дървени щитове и тъпи дървени мечове. То се знае, централно място в драматизациите ни заемаше героичната смърт на Торвалд. Главната роля играеше най-голямото и силно момче — доколкото си спомням, се казваше Храфн. Залиташе из двора, драматично стиснал мишницата си и се преструваше, че вади от там стрела.
— Скрелингите ме уцелиха — викаше с пълно гърло. — Умирам. Никога няма да видя отново родния си дом, но ще умра с чест.
После се извърташе на пети, размахваше ръце и „умираше“ в пръстта, а ние се преструвахме, че трупаме камъни покрай тялото му. Моят час дойде, когато се качихме на въображаемия си кораб и отплавахме от непознатия бряг. Изобретих гигантски водовъртеж, който едва не ни засмука, и лигаво морско чудовище, което се опитваше да ни издърпа през борда с пипалата си. Приятелите ми се преструваха, че оглеждат бреговете и с викове съобщаваха какво са видели — прегладнели вълци, огромни мечки, дракони и прочее. Един ден им измислих чудовищен мъж, който уж гримасничеше насреща ни от брега. Беше трол само с един крак, при това голям колкото голяма чиния. За да покажа как точно подтичва по залива успоредно с нас, се отделих от другарите си и събрал крака, заподскачах покрай тях, докато се уморих и се отказах от представлението.
Беше съвсем невинна игра, която най-неочаквано ме направи център на вниманието.
На следващия ден ме чакаше голяма изненада. Минавах край отворената врата на големия обор, когато една ръка се пресегна от тъмнината и ме сграбчи за рамото. Грубо ме издърпаха вътре и в полумрака се озовах втренчен в зловещото лице на Тиркир. Сигурен бях, че ще ме наплеска за някоя беля и се вкочаних от страх, но той, без да се церемони ме вдигна на една от дървените прегради и ме извъртя с лице към себе си.
— Кой ти разказа за еднокракия? — попита строго със силния си акцент. — С някой от екипажа ли си говорил?
— Обърни момчето, за да го погледна в очите — обади се боботещ глас и видях втори мъж, седнал на сеното в дъното на обора. Не го бях забелязал, но сега дори без да поглеждам лицето му, го познах и страхът ми се усили. Беше Торвал, на когото викахме „Ловеца“.
От всички мъже в Братахлид ние момчетата най-много уважавахме и се страхувахме от Торвал. Той просто биеше на очи сред останалите фермери и рибари. Огромен, обрулен от вятъра вече към края на петдесетте, но все още стегнат и жилав като двадесетгодишен, Торвал бе обезобразен от белег, който минаваше през крайчеца на лявото му око към ухото. Клепачът висеше, а ухото беше отчасти откъснато и недобре зараснало по краищата, от което Торвал приличаше на котарак, участвал в безброй битки. Белегът беше резултат от злобна злополука, при която Торвал бил обезобразен от млада бяла мечка. Застанал пред него в обора, се мъчех да не гледам към ужасния белег, и в същото време си мислех, че е имал късмет, че не е ослепял напълно.
Торвал беше облечен в обичайните си ловни дрехи, тежки легинси, привързани с каиши, солидни ботуши и късо кожено палто с качулка. Не го бях виждал облечен в друго и дрехите наистина намирисваха дори при силната воня в обора. Никой не переше Торвал. Беше ерген и живееше в малка къща в края на селото, и идваше и си отиваше, когато си поиска. Единственият му накит беше огърлица от зъбите на убитите от него бели мечки.