Унипедът бил нещо любопитно и необяснимо. Може би Тиркир просто разказваше някое от „виденията“ си, но няколко души от екипажа също твърдяха, че са видели странното създание, макар и не така ясно като Тиркир, и не можеха да го опишат в такива подробности. Никой не спомена унипеда от страх, че разказът им ще бъде посрещнат с насмешка. Затова и имитацията ми — дори начина, по който създанието подскачало успоредно с кнора — накарало и Тиркир, и Торвал да решат, че някак си духът ми е бил на кораба край бреговете на Винланд и в същото време у дома в Братахлид. А — както е известно на всеки староверец — способността да си на две места едновременно, е сигурен признак, че притежаваш дарба за сейдура. Родиш ли се с нея, духът ти кръжи невидим във въздуха и е способен да прелети със свръхестествена скорост до далечни места и пак да се върне в смъртното тяло. Съдейки по това, което впоследствие ми се случи във Винландия, Торвал и Тиркир съвсем правилно бяха открили духовна връзка между мен и непознатата земя на запад. От друга страна трябва да призная, че това че имитирах подскоците на Еднокракия може и да е било чиста случайност, тъй като никой повече не видя унипед.
Това не означава, че унипеди не съществуват. Наскоро попаднах на един тук, в библиотеката на манастира. Изстъргвах старото мастило, преди да промия страницата на лист велен (пергамент). Веленът е толкова ценен, че използваме повторно страниците, когато писаното по тях избледнее и се замаже, или текстът е остарял или маловажен. Тази страница някак се бе откъснала от оригиналната книга; беше от Йезекиил, относно демоните Гог и Магог. Докато отстранявах старите букви, забелязах малка, проста рисунка в полето. Беше унипед, точно както Тиркир ми го описа в онзи обор преди шестдесет години, само дето този на листа, освен огромен крак имаше и гигантски уши, и вместо да подскача, лежеше по гръб на земята, вирнал единствения си голям крак във въздуха. Едва успях да разчета бледото, „… пед пазещ се от…“, останалото беше замацано и не ми стана ясно от какво точно се пази. Ако беше винландски унипед, може да е било от снега и дъжда. Нищо в текста на страницата не обясняваше загадката.
През следващите месеци Торвал и Тиркир често ме викаха, уж за да им помагам, а всъщност за да ми разказват тайно за вярата си. И двамата не бяха учени мъже, а Тиркир бе почти наивен, но на тяхна страна бе огромното предимство, че в убежденията им нямаше и капка лицемерие, а това ми направи по-силно впечатление от всякаква софистика. А и само наистина тъп ученик не би откликнал на старанието им, толкова лесно бе да си представиш езическия свят на старата вяра, толкова логичен и завладяващ, и така пригоден за живота ни по далечните брегове на Гренландия, с огромните, тайнствени ледове и планини.
Тиркир ми разказа за аезирите, народът от герои, които преди много години пристигнали на изток и под предводителството на Один установили столицата си в Азгард. С двата гарвана Хугин и Мунин — Мисъл и Памет — кацнали на раменете му, Один бил — и все още е, настояваше Тиркир — хитър и безмилостен, истински крал. Отдаден на преследването на знание, дори пожертвал едното си око за правото да отпие от извора на мъдростта. Один броди по света под всевъзможни форми, вечно търсещ нови и нови знаци. Но и е обречен, защото чрез мъдростта си знае, че води останалите аезири на безнадеждната мисия да защитават света от силите на мрака, ледените и планински гиганти и другите зловещи чудовища, които накрая ще победят под отвратителния лай на чудовищната хрътка Горм. В двореца си във Валхала Один посреща мъртвите герои от човешката раса, доказани воини, които пируват там ядат и пият в компанията на прелестни жени, докато не ги призоват отново за последната, решителна битка при Рагнарок, на която те и всички богове ще бъдат разгромени.
Не изпитвам никакво съмнение, че странните истории на Тиркир за Один и подвизите му първи разпалиха у мен преклонението пред Всемирния баща, както го наричаше Тиркир. За едно седемгодишно момче е съвсем нормално да прояви нездрав интерес към това, как Один разпитва мъртвите, стои до умиращите на бесилките, за да научи последните им тайни или разговаря със сакатите. Не по-малко примамлива бе способността му да се въплъщава във всевъзможни форми. С лекота си представях как Бащата на боговете се превръща според случая в сокол, червей, змия, ритуална жертва. Тъй като бях още малък, тъмната му страна — това, че мами и лъже, и че името му значи „ярост“ — не ме привличаше особено.