Хората въздъхнали обезкуражени. Живеещите достатъчно близо да се приберат в тъмното, напуснали сградата. Останалите се настанили за през нощта и нетърпеливо зачакали дългата, бавна зора, която през този сезон идва толкова късно, че светлината започва да избледнява почти в мига, в който докосне земята.
На следващия следобед хората отново се събрали. И тогава се появила засечка. Сибилата изведнъж обявила, че докато духът ѝ се отделя от тялото, някой трябва да пее магическите напеви, които да помогнат на духа ѝ да се освободи и да поеме към отвъдното. Настъпил смут. Сибилата никога не била искала помощник. Херолф се обърнал към хората с призив някой ако може да помогне, да пристъпи крачка напред. Призивът му бил посрещнат с мълчание.
Сибилата стояла на издигнатото си място и нетърпеливо се взирала надолу. Херолф повторил молбата си и за всеобща изненада Гудрид тихо пристъпила напред.
— Знаеш магии? — изумен попитал Херолф, зяпнал от изненада.
— Да — тихо отговорила Гудрид. — Израснах в Исландия, в дома на бащините ни приятели Орм и Халдис, и Халдис ме научи на магическите песни. Ако беше тук днес, тя щеше да ги изпее по-добре, но мисля, че още помня думите.
Малката сибила невярващо изсумтяла и махнала на Гудрид да се приближи. Навела се и накарала младата жена да изрецитира свещен стих, сигурно за да я изпита, защото Гудрид го изпяла толкова тихо, че никой не хванал повече от няколко думи, повечето от които на някакъв странен език.
Сибилата кимнала отсечено, после се отпуснала назад на възглавницата си.
В този момент се намесил бащата на Гудрид, Торбьорн, обикновено много сговорчив мъж.
— Няма да позволя дъщеря ми да се набърква в магии — обявил той високо. — Започнеш ли веднъж, не знаеш кога ще спреш.
— Не съм нито вещица, нито магьосница, но ако с това ще помогна, съм готова да участвам — твърдо му казала Гудрид.
Торнбьорн приел неподчинението ѝ присърце, завъртял се на пети и разблъсквайки тълпата, напуснал, мърморейки, че поне не е длъжен да присъства на срама на дъщеря си.
— Духовете се колебаят дали да се явят — казала сибилата след кратко мълчание, когато хората отново заели местата си. — Трябва да ги успокоим, за да ги повикаме при нас. — Махнала на Гудрид, която разменила поглед с няколко от събраните жени, които под погледа на сконфузените си или любопитни съпрузи, разбутали тълпата и следвайки напътствията на Гудрид, оформили малък кръг. Гудрид застанала в средата и когато тълпата утихнала, запяла магическа песен. Имала висок, ясен глас и пеела без следа от срам. Жените около нея започнали тихо да се поклащат в такт, после се хванали за ръце и кръгът им започнал бавно да се извива встрани, в посока обратна на слънцето. Съпрузите и синовете им гледали, изпълнени с полустрах, полуизумление. Гудрид пеела, куплет след куплет, и по-възрастните жени, в началото тихо, после все по-високо, започнали да повтарят припева. За някои от събралите се напевите на места звучали като приспивните песни, които били слушали като деца, макар и само Гудрид да знаела всички думи и кога да смени ритъма. Гласът ѝ не трепнал до самия край на песента.
Жените се шмугнали обратно в тълпата, а волвата погледнала надолу към Гудрид.
— Поздравявам те. Който и да те е учил, те е научил добре. Духовете откликнаха. Усещам ги, събират се около нас и са готови да отнесат духа ми при боговете.
Махнала на Гудрид да се приближи и изтананикала нещо. Гудрид сигурно разпознала напева, защото му откликнала, хванала припева, повтаряла куплетите, променяла или добавяла думи после запели заедно и волвата започнала да се полюшва напред-назад в стола си. Песента сякаш обгърнала двете в невидим кръг. Имало повторения и дълги паузи. Хората започнали да пристъпват от крак на крак и да се споглеждат, после пак се обръщали към високия стол и фигурата в синьото наметало. Най-после, след малко повече от половин час, гласът на сибилата притихнал. Гудрид, още до нея, като че ли усетила, че ролята ѝ наближава своя край. Главата на волвата клюмнала на гърдите ѝ и отстрани изглеждало, че е едновременно будна и че спи. В продължение на един дълъг миг нищо не се случило, после волвата много бавно надигнала глава и погледнала право надолу, към претъпканата стая. Кимнала на Гудрид и Гудрид се върнала на мястото си, обърнала се и застанала с лице към Малката сибила.
Херолф нервно попитал:
— Научи ли отговора на въпроса ни?
— Да — отговорила спокойно волвата. — Сънят ми беше ясен. Духът ми се извиси в небето и видях ледът на фиорда да се топи. Видях първите стръкчета трева, макар и птиците още да не са се върнали, за да построят гнездата си. Денят бе още къс, но беше топло. Тази година пролетта ще подрани. Изпитанието ви ще свърши до няколко дни. Гладът няма да отнесе повече жертви. Уповавайте се на боговете и ще бъдете възнаградени.