— Бяхме слепи и не видяхме, че хората на Белия Христос няма да се откажат, преди да са се докопали до всички. Нищо против нямахме тяхната вяра; никога не сме твърдели, че нашата е единствената вярна сред тях. Направихме грешката да приемем, че Белия Христос е поредният бог, на когото другите богове ще направят място и който ще съществува в мирно съжителство с тях.
Обучението ми в старата вяра очевидно бе повърхностно. Торвал и Тиркир често бъркаха фолклора с религията, но дори и това не бе фатално. Тиркир ми показа и първите руни. Издяла ги на малки плоски дъсчици и ме накара да научи фударка, азбуката, наизуст. Научи ме и да ги чета със затворени очи, като прокарвам пръсти по резките и мислено си ги превеждам. „Това е умение, което ще ти влезе в работа, казваше, когато искаш да обмениш тайно информация или надписът е прекалено стар и изтъркан, за да го разчетеш с око.“ Наистина исках да се отплатя на учителите си, като сънувам важни неща, които те да разтълкуват, но скоро открих, че тези сънища не идват насила. Първо трябва да изучиш сложните пътеки на старата вяра, после да знаеш как да стъпиш на тях, понякога с помощта на опиати или самобичуване. Бях твърде млад за това и се обърнах към майка Гудрид и я разпитах за магическите ѝ познания.
Направих го неохотно — тя с всеки ден ставаше все по-ревностна християнка и не бях сигурен дали ще одобри растящия ми интерес към старата вяра.
А и през следващата зима Гудрид бе заета с далеч по-прозаични неща. Баща ѝ, старият Торбьорн, почина малко след завръщането ѝ, от Лийсфиорд и Гудрид, единственото му живо дете, наследи всичко. Торстайн Черния обяви, че няма да се върне в чифлика си. Решил бе, че мястото не му носи късмет и не иска да започва там отначало и да търси нов съдружник. До януари намери купувач и изплати на Гудрид дела на мъртвия ѝ съпруг. Или сега Гудрид, все още без свое собствено дете, млада и красива, беше и богата. Никой не се изненада особено, когато една година след овдовяването си моята ослепителна майка се сдоби с нов поклонник и прие предложението му за брак. Това, което изненада всички бе, че съпругът ѝ скоро след това обяви, че подготвя нов кораб за Винландия, където ще основе ново и постоянно селище на същото място, на което двамата братя Ериксон, Лейф и Торвалд, бяха възложили надеждите си.
Глава седма
Защо новият съпруг на Гудрид, Торфин Карлсефни, реши да си пробва късмета в далечна Винландия? Мисля, че донякъде честта го задължаваше пред баща ми, Лейф. По наш обичай, когато един мъж реши да се ожени, той първо иска официално разрешение от най-възрастния родственик на избраницата си. В случая с Гудрид това бе Лейф, който с готовност се съгласи за брака. Когато скоро след това Лейф предложи на Торфин експедиция до Винландия, мисля, че Торфин, който се отличаваше със старомодно чувство за семейна чест, реши, че е негов дълг да приеме задачата. Лейф още вярваше, че Винландия може да се превърне в процъфтяваща колония за гренландците и макар и като глава на семейството в Братахлид да бе прекалено зает да отиде там сам, той направи всичко възможно, за да подкрепи новото начинание. Предложи на Торфин да му даде под наем къщите, които все още се водеха негова собственост, както и да му предостави помощта на няколко важни членове на собственото си домакинство. Сред тях бяха двамата ми учители — Торвал Ловеца и Тиркир Ковача — и двама роби, с които Лейф се бе сдобил на същото съдбоносно пътуване, което го отведе в леглото на майка ми в Оркни.
Хаки и Хекя открай време ми бяха любопитни, защото гледах на тях като на брънка към собственото си тайнствено минало. Бяха съпруг и съпруга или поне всички ги приемаха за такива. От друга страна може просто да нямаха друг избор. Били пленени при един викингски набег по бреговете на Шотландия и били превозени в Норвегия, където подобно на Тиркир, ги извели за продан на робското тържище в Каупанг. Купил ги един васал на крал Олаф Тригвасон, който предположил, че пленниците са християни и че може да спечели точка пред краля, ако му ги подари, а крал Тригвасон съответно спечелил обществено признание и репутация, като върнал на двамата роби свободата. За ужас на собственика им се оказало, че Хаки и Хекя изобщо не са християни, а последователи на езическа вяра толкова рядка, че никой нямал представа какво значат мънкането и ритуалите им. Олаф ги задържал в двора си само няколко месеца, но двамата шотландци се оказали съвсем непригодни за каквато и да било домакинска работа и се чувствали доволни само когато ги пуснели на някое високо било или открито поле, което им напомняло за родината. Затова норвежкият крал се отървал от тях, като ги подарил на Лейф с думите, че се надява някой ден да намери работа на „дивите скоти“, чието единствено умение изглежда било да бягат бързо. Лейф намерил идеалната работа за Хаки и Хекя. От двойката излезли превъзходни овчари. Прекарваха всяко лято по отдалечените пасища. Живееха във временните си убежища — просто дупки, покрита с клони и слама — удобно като за зайци. Приликата се усилваше от невероятната им бързина. С лекота догонваха овцете и бяха особено полезни, когато трябваше да се преследват отлъчили се животни при есенното прибиране на добитъка. През остатъка от годината изпълняваха дребни задачи из чифлика. Тайно ги следях, чудейки се дали майка ми, ирландка, е имала същата бяла кожа и тъмна коса и се мъчех, без особен успех, да разбера думите, които си разменяха двамата на гърления си, насечен език.