Торгуна прекарала в свитата на графа есента и зимата. С нея се отнасяли като с член на семейството, по-скоро от уважение към размерите и трудния ѝ характер, отколкото от топли чувства. И тогава, в ранната пролет на годината преди хилядната, станало видно, че чака дете. Новината предизвикала истинска сензация. Никой дори не предполагал, че Торгуна все още може да има деца. Като повечето жени тя не споменавала възрастта си, а и вдъхвала такъв респект, че не смеели да я разпитат, дори дискретно. По външността ѝ предположили, че е към средата на петдесетте и вероятно е ялова.
Майка ми била толкова едра жена, че състоянието ѝ станало видно чак през шестия месец, а това още повече раздуло клюката. Непосредствената реакция след първата вълна изумено недоверие потвърдила това, което по-острите езици повтаряли вече цяла зима: Торгуна е магьосница. Как иначе жена на нейната възраст ще забременее и изобщо ще заслепи до такава степен бащата?
— Никога не е имало и сянка на съмнение кой е баща ти — каза ми майката на графа. — По този въпрос сред другите жени в двореца цареше немалко ревност и злоба. Той беше заслепителен, красив мъж, много по-млад от майка ти. Хората не можеха да си обяснят как е попаднал във властта ѝ. Говореше се, че била сипала в храната му любовно биле или че му направила чуждоземска магия.
А това, което още повече вбесявало пуританите било, че нито Торгуна, нито любовникът ѝ се опитвали да крият връзката си. Сядали заедно, гледали се в очите, а вечер демонстративно се оттегляли и лягали под едно наметало.
— Това, което озадачаваше хората, бе как така баща ти си загубил ума по майка ти за по-малко от седмица след пристигането си. Някой подхвърли, че приличал на красива играчка, изпратена за утеха на великанката.
Кой е този обаятелен странник, баща ми? Бил заможен чифликчия и рибар, чийто кораб пуснал котва в малкото пристанище на Бирси през есента, на път за най-далечната от северните земи, Гренландия. Падал се втори син на основателя на малката, още бореща се за съществуване колония в онова сковано от леда място. Името на баща му било Ерик Рауда или Ерик Червенокосия (ще се опитам, където е уместно да добавям и превод; покрай пътешествията си прихванах много езици, а няколко говоря почти перфектно), а неговото собствено — Лейф, въпреки че впоследствие се прочу като Лейф Щастливеца, не Лейф Ериксон. И той като повечето от това семейство бил своенравен, упорит мъж с подчертана любов към независимостта. Висок и силен, се отличавал с невероятна издръжливост, полезно качество за обитателите на погранични земи, стига да е съпроводена с трудолюбие. Лицето му било издължено (черта, която наследих и аз) с високо чело, бледи сини очи и дълъг нос, чупен и зараснал накриво. Носеше му се името на човек, с когото е трудно да се спори и аз съм склонен да се съглася. Веднъж взел решение, бе почти невъзможно да го разубедиш и макар често да те отсичаше сопнато, обичайният му маниер бе учтив и резервиран.
Лейф нямал намерение да спира в Бирси. Пътувал от Гренландия за Норвегия, по директния курс, на юг от Шийп Айлъндс, които викингите наричат Ферос. Но спусналата се неочаквано за сезона мъгла, последвана от няколко дни източен насрещен вятър, го изтикали прекалено на юг и го принудили да спре преждевременно в Оркни. Лейф не смятал да се бави в Бирси, защото бил натоварен от баща си с важна мисия. Носел гренландски стоки за продан — обичайните тюленови и моржови кожи, кожени въжета, ръчно тъкани платове, китова мас и прочее, — но главната причина за пътуването била да представлява баща си в норвежкия двор пред крал Олаф Тригвасон, тогава в апогея на манията си да покръсти всички в религията, чиято бозава униформа нося сега.
За седемдесетте си години на този свят съм забелязал, че християнството тръби как всичко се постига със смирение и словото Божие ще достигне до всяка душа посредством личния пример и страдание. Бил съм свидетел обаче как много от нашите хора на север бяха покръстени в тази така наречена мирна религия със заплахата на меча и любимото ни оръжие, боздугана. Разбира се, имаше и истински мъченици за вярата на Белия Христос, както я наричаха в началото хората ни, и няколко инати монаси склониха бръснатите си глави пред секирите на простите селяни от отдалечените острови. Но това стана по-скоро в пристъп на пиянско изстъпление, отколкото езически плам и жертвите бяха малко, сравнени с мъчениците на старата вяра, подлъгани, заплашени, тормозени и екзекутирани от крал Олаф. За тях словото Божие пристигна сред облак кръв, което обяснява и предсказаните за милениума ужаси.