Експедицията на Карлсефни беше най-мащабното и добре екипирано пътуване до Винландия досега. Щяха да участват четиридесетина души, включително пет жени. Гудрид настоя да придружи новия си съпруг и взе със себе си две прислужнички, заминаваха и две жени, чиито съпрузи щяха да участват при разчистването на терена за селището, срещу което впоследствие щяха да получат земя. Тези две двойки бяха прекалено млади да имат деца, а Торнбьорн, петгодишният син на Карлсефни от предишен брак, бе оставен в Братахлид при приемни родители. Така че единственото дете на борда на кнора бях аз, тогава осемгодишен. Бях примолил баща си Лейф да ми позволи да тръгна с експедицията и той с готовност се съгласи, за радост на проклетата му съпруга Гида, която все още изпитваше към мен дълбока омраза.
Кнорът, който щеше да ни отведе на запад, принадлежеше на Торфин. Корабът беше стабилен, служил му бе за търговия в продължение на няколко години. Торфин купи и втори, по-малък кораб за съгледваческа лодка и с присъщата си компетентност внимателно състави списък с необходимите ни неща. Говори с Лейф и други мъже, ходили във Винландия и взе внушителен запас земеделски сечива — мотики, лопати брадви, триони и други ковашки инструменти, добър запас от въжета, няколко чувала корабни пирони и три дузини топове вадмал, в случай че се наложи да поправяме кораба. Вадмалът, изключително важен за нас материал, представлява изтъкана от скубана на ръка овча вълна, която после се накисва в урина, за да се отстрани лепкавата овча мас. От изпредените конци жените тъкат дълги платна на прости станове, спуснати от тавана на голямата стая. От най-качествения вадмал се правят корабните платна, от по-грубия — дрехи, одеяла, чували и изобщо всичко, за което е необходимо плат. Вадмалът е със същия бозав кафеникав цвят, както когато вълната е била на гърба на овцата, но понякога тъканта се боядисва със сок от плодове или къна, и се получават по-пъстри червени, зелени и жълти платове. Специалният вадмал, който се кисне в овча и тюленова мас, е почти непромокаем. Него използвахме за моряшките наметала — дрехата, която на времето баща ми връчил на майка ми за прощален подарък.
При отплаването приличахме на движещ се чифлик. По-голяма част от централния трюм заемаха един малък бик и три млечни крави, и миризмата на животните и стиските сено от балите им се сипеха по водата зад нас. През първите няколко часа имаше и „мили“ родни звуци, тъй като кравите непрекъснато мучаха, ниско и нещастно.
Детското ми въображение бе очаквало приключения от мига, в който напуснахме Гренландия, но също като кравите, и аз скоро открих, че животът на кораба малко се отличава от този у дома. И тук имах задачи — да сменям водата на животните, да гледам сеното им да не се разпръсква и да почиствам тора.
Кнорът ни напредваше с внушителна скорост, влачещ съгледваческата лодка на дебело въже след себе си. Морето бе спокойно и нямаше нищо за гледане, с изключение на морските птици над нас и някое ято черно-бели водни птици с масивни, дебели човки, които плуваха покрай нас и от време на време се стрелкаха с подскок под водата. Когато попитах Торвал защо просто не отлетят, той се засмя.
— Не знаят как. Крилата, дадени им от боговете, повече приличат на рибни плавници. Искат ли да отидат някъде, дори от една страна в друга, от Исландия в Гренландия или от Гренландия във Винландия, плуват. По това и нашите моряци предположили, че на запад трябва да има земя, видели плуващите птици да се отправят в тази посока.