Това бе третото от многото пътувания в живота ми и вярвам, че сам Один ме изпрати, за да събуди у мен любовта към пътешествията и да ме превърне в странник като самия него. Бил съм бебе, когато майка ми отплавала от Бирси към Исландия, и още твърде малък, за да помня много от онова корабокрушение с Гудрид. Но преходът от Братахлид към Винландия ми направи силно и трайно впечатление. Изпитах какво е да пътуваш към новото и непознатото, и усещането бе като наркотик, не можех да го забравя и исках още и още. То щеше да ме превърне в пътешественик за цял живот и точно такъв бе и замисълът на Всемирния баща.
Първият ми спомен е бавното, ритмично движение на натоварения кнор. Корабът се поклащаше по дългите, ниски вълни, като че ли повтаряйки безкрайно едно и също движение, издигаше се и падаше, и леко залиташе с всяка малка вълничка под кила. Поглеждах към върха на мачтата и виждах същото движение непрестанно да се повтаря в елипсите, които ветропоказателят описваше в небето. Едни и същи бяха и звуците — постоянното проскърцване на щагите на мачтата, които поемаха напрежението при всяко издигане на кораба, тихият тъп удар, когато мачтата се връщаше в гнездото си, пляскането на вълните в кила и после в корпуса, и мекото издумтяване, когато корабът забавяше ход и някой непривързан товар се удареше в стените на трюма. Хипнотичен и успокояващ бе и начинът, по който животът на кораба навлезе в свой собствен ритъм, отмерван от времето и реда на храненията. Призори бе ризмала, на който нощната вахта изяждаше студената си закуска от сухари и овесена каша. Към средата на сутринта следваше дагмала, за който целият екипаж, без кормчията и вахтата, се събирахме край малкия огън, напален с въглища върху каменна плоча на завет на дъските над кърмата за единственото топло ядене, обикновено супа, макар понякога, ако успеехме да хванем нещо, имаше и прясна риба или варена чайка. И накрая, при залез-слънце, изяждахме натмала, отново студена извара, мляко и овесена каша.
Още първата нощ Торвал едва изчака да се здрачи, дръпна ме в един усамотен край на палубата и ме накара да погледна нагоре, към тъмното очертание на платното ни. Беше началото на лятото и небето бе толкова тъмно, че звездите се виждаха ясно.
— Небесният свод — каза Торвал — е вътрешната страна на черепа на Имир, прастария леден гигант. В четирите му края седят четири джуджета — Остри, Вестри, Нодри и Судри. Джуджетата взели разтопени частици и искри, и направили от тях звезди, подвижни и закрепени, които да осветяват земята. Така Господ ни дал ориентир за през нощта. — Посочи ми Лейдарстярн, Полярната звезда, и как винаги е на една и съща височина, от дясната ни страна. В морето Торвал бе в стихията си; по обяд всеки ден вадеше малък дървен диск с малки резки по края и издялани по повърхността линии. Вдигаше го към слънцето така, че сянката от иглата в центъра на диска да падне върху разграфеното лице, после изсумтяваше заповеди на кормчията.
— Уповавай се на боговете. Стига вълците да преследват Сол, тя ще бяга през небето, а ние ще я следваме.
— Ами ако е облачно и не виждаме слънцето? — попитах плахо.
— Търпение — изръмжа той.
Не облак, а мъгла закри слънцето два дни по-късно. Беше толкова гъста, че сякаш се плъзгахме през купа с рядко мляко. Капки вода кондензираха по изработените от тюленова кожа въжета на такелажа, палубата почерня от влагата и не виждахме нищо на повече от петдесет крачки. Спокойно можехме да плаваме и в кръг; кормчията бе сприхав и нервен. Тогава Торвал извади от джоба си някакъв плосък, матов камък, вдигна го срещу светлината и надникна през него, като въртеше камъка в протегнатата си ръка в различни посоки. Накрая посочи направо.
— Натам — нареди той и без да задава въпроси, кормчията му се подчини.
С изключение на двата дни, в които се лутахме в мъглата и разчитахме на това, което Торвал наричаше слънчев камък, случихме на забележително добро време и лесен преход. Торвал хранеше безпрекословна вяра във властта на Тор над времето и морето, и хванеше ли с постоянно заметнатата си зад борда въдица риба, демонстративно хвърляше в жертва едно малко парче обратно в морето. Никой не смееше открито да го укори, макар и да забелязах някои моряци от покръстените да си разменят развеселени погледи и да се подхилкват.
Даровете на Торвал определено свършиха добра работа. Никой не се разболя от морска болест, освен Гудрид, за която се грижеха прислужничките ѝ. Сутринта на деветия ден след тръгването ни от Братахлид Торвал подуши въздуха и убедено каза: „Земя“. До вечерта и ние надушихме миризма на дървета, носеща се по вятъра от запад. Сутринта на десетия ден видяхме на хоризонта най-крайната точка на Винландия, а двадесет и четири часа по-късно наближихме достатъчно, та Тиркир, Торвал и другите ветерани да установят точното ни местоположение. По тяхна преценка и след като се допитаха до дървения диск на Торвал, бяхме само на един ден по море от колибите на Лейф.