Земята беше огромна. Брегът се бе ширнал пред нас, сякаш продължаваше до безкрайност във всяка посока. Различих тъмнозелен масив — безбрежна гора; докъдето стигаше погледът, земята се диплеше в редица ниски хълмове. Самият бряг представляваше ниски, сивкави носове, разделени от дълбоки заливи. На места имаше пясъчни плажове, но по-голямата част бяха безредно нахвърляни брулени от вълните скали, над които боботеха и се плискаха вълните. Скалите бяха почти безцветни, освен на местата, където водораслите и лишеите добавяха зелено и кафяво. На човек от юга Винландия сигурно би се сторила мрачно, сурово място. Но ние идехме от голите Гренландия и Исландия, които се отличаваха със също толкова неприветлива природа. Чифликчиите изпаднаха във възторг. Отбелязаха ранно покаралата на туфи дива трева и наболите ниски върбови и елшови храсти. Бикът и трите крави също подушиха паша и се забутаха да слязат бързо на твърда земя. Внимателно следяхме за скрелинги, а Тиркир сигурно е хвърлял по едно око и за тайнствените унипеди. Нищо обаче не помръдваше. Мястото изглеждаше безлюдно.
Карлсефни все пак не забравяше участта на Торстайн и бе предпазлив. Повика „дивите“ Хаки и Хекя и им каза, че ще ги пусне на брега, за да обходят района в широк полукръг. Попаднат ли на скрелинги, да се скрият и да се опитат да преценят броя им и след три дни да се върнат на брега; тогава щяхме да пуснем котва. Хаки и Хекя взеха само една кожена кесия със суха храна. И двамата носеха обичайните си дрехи — грубо одеяло с отвор за главата. Имаше качулка, в случай че завали, но иначе дрехата бе толкова проста, че отстрани се ветрееше и имаше само един клуп, през който парчетата се връзваха между коленете. Отдолу ходеха голи.
Торвал и няколко мъже откараха двамата съгледвачи до брега. Там скотите тихо слязоха, прегазиха плиткото и изчезнаха в храстите. С изключение на ножовете си, не носеха друго оръжие или инструменти, дори стомана и кремък за разпалване на огън. „Ако скрелингите ги хванат, ще решат, че сме от племе, по-окаяно и от тях“, каза някой, когато хванахме греблата и изведохме кнора на безопасно разстояние, извън обсега на стрелите.
Три дни могат да бъдат цяла вечност за едно осемгодишно момче. Карлсефни твърдо отказа да пусне когото и да било на брега. Трябваше да чакаме на кнора, нетърпеливо да наблюдаваме прилива, да се опитваме — без особен успех — да ловим риба и да оглеждаме за признаци на живот на брега, без да виждаме нищо, докато неочаквано не се появиха стройните фигури на двамата бегачи. Двамата скоти носеха окуражителни новини. Не видели нито скрелинги, нито следи от тях.
Пристигнахме в колибите на Лейф по обяд два дни по-късно. Торвал и четирима от мъжете, въоръжени и нащрек, провериха за чуждо присъствие в изоставените колиби, но не откриха признаци някой да ги е обитавал след злощастната експедиция две години по-рано. Едва тогава съгледвачите ни махнаха да вкараме кнора в залива и да пуснем котва. До залез-слънце всички бяхме благополучно свалени на брега и вече разпъвахме платнените палатки, които щяха да ни служат за дом, докато стегнем полусрутените колиби.
След трите зими дъжд, вятър и сняг изградените от торф камък стени на колибите на Лейф се бяха килнали на една страна и се бяха изронили. Гредите по покривите бяха рухнали, по пода растяха плевели и трева. Първите колиби били предвидени за краткотрайно обитаване и съответно покривът им бе само от вадмал. Сега идвахме за по-дълго и ни трябваше нещо по-солидно и трайно. Ремонтирахме и разширихме колибите, построихме голям нов лонгхауз, разчистихме място за добитъка и изкопахме нужници Кнорът, който на заминаване ни се струваше така добре запасен сега изглеждаше оскъден източник на провизии. Животните бяха заели повечето от наличното място за багаж, а Карлсефни бе взел сечива за бъдещето, не храна за настоящето. През първия месец едва не умряхме от глад. И дума не можеше да става да изядем кравите — те щяха да поставят началото на ново стадо, или поне такива бяха плановете ни. Нямахме време за риболов и лов, от сутрин до вечер се блъскахме да сечем, пренасяме и складираме стотици торфени блокчета за стените на новия лонгхауз. Скоро хората започнаха да се оплакват от глада и да мърморят, че за да работиш, ти е нужна солидна храна, не рядка водниста каша. Християните се молеха на своя Господ да облекчи страданието ни и издигнаха в единия край на селището своя кръстовиден символ. Едва не се стигна до бой, когато Торвал — нарочно, според мен — построи малък заслонен амвон точно насреща му и под него натрупа камъни за олтар на Тор. Християните го обвиниха, че е заклет езичник. Торвал пък ги предупреди, че ще пребие всеки, който посегне на олтара на Тор.