— Сокът придава сила на метала — ми казваше, когато подхванех с увита около ръката ми кърпа студения край на някой накрайник или сърп и сред съскане и пара го топвах във ведрото с водата.
Тиркир в опушената си малка ковачница си даваше почивка, за да ми разкаже каквото знаеше за талисманите и магиите, залегнали в сейдура.
— Има ги стотици. Всяка дава различен резултат, подходящ за различни случаи. Силата им зависи от опита и дарбата на човека.
Знам само няколко, може би двадесетина, най-вече свързани с металите. Никога не завършвам боен меч, моряшки нож или накрайник на ловно копие, без да изрецитирам заклинание за случая. Има и по-мощни, най-вече тези за битки. Има една, която укротява беса в сърцето на воина, друга се пее иззад щита преди бой и гарантира, че другарите ти ще оцелеят невредими, трета дава на изреклия я ловкостта да хване летяща във въздуха стрела. С четвърта, ако я кажеш над бокал с вода, която после излееш над воина, гарантираш, че той ще оцелее в предстоящата битка, може да се върне ранен, но жив.
Тиркир така и не забеляза, че воинското изкуство, физическите подвизи и кръвопролитията не ме влекат. Ако трябва да съм честен, изпитвах известен страх от приличащия ми на джудже учител и калената острота, която понякога се прокрадваше в гласа му, когато ми разказваше по-кървавите истории. Обичаше да разказва как Волунд, майсторът — ковач и принц на елфите, примамил младите синове на крал Нидуд в работилницата и докато те надничали в ковчежето му със скъпоценности, отсякъл главите им.
— И знаеш ли защо го направил? — ме питаше, докато, за да укрепи сърпа, заваряваше ивица закалена стомана към мекото желязо на острието. — Направил го, за да си отмъсти на Нидуд. Волунд бил толкова сръчен, че злият Нидуд го отвлякъл, осакатил го, за да не може да избяга и го принудил да му работи като кралски ковач. Волунд се подчинил и само чакал мига, в който ще успее да примами алчните, глупави синове на Нидуд в работилницата си. Убил ги и направил прекрасни бижута от очите, брошки от зъбите и обковани със сребро бокали от черепите им. На майка им поднесъл бижутата, на сестра им — брошките, а на баща им — бокалите. — Тиркир доволно пусна мрачната си усмивка. — А накрая прелъстил принцеса Бодвилд и я оставил с дете, преди хитро да си изкове железни криле и да избяга от плен с тях.
Гудрид беше бременна. Сега разбирахме защо се разболя от морска болест по време на пътуването и защо бе настояла да вземе две прислужнички от Братахлид. Повечето приеха бременността ѝ за добро предзнаменование. Значеше, че малката ни колония ще процъфтява и расте. Исках да се радвам за Гудрид като останалите, но се чувствах объркан и несигурен. През по-голямата част от краткия си живот се чувствах като син на Гудрид, а ето изглеждаше, че скоро ще имам съперник за любовта ѝ.
В края на есента на тази първа година във Винландия Гудрид роди здраво, гласовито момченце. Кръстиха го Снори, „непослушен“ или „кавгаджия“ първият от нашата раса, роден в далечната скандинавска земя. Може и да е единственият. Не знам, защото от много години не съм получавал новини от Винландия, а същото предполагам важи и за всички останали. Помня само голямата радост и възбуда в деня, в който Снори се появи на бял свят и как Торфин гордият татко, даде пир по случай раждането му в прекрасния ни нов лонгхауз. Не знам дали е било първото бодване на ревността или шесто чувство, но ме обхвана лошо предчувствие. Онази вечер, докато всички бяхме насядали по пейките в залата и вдигахме тостове за първото винландско дете, изпитах неприятно усещане, че блажените първи дни на колонията ни са преброени.
Глава осма
Предвестниците на печалния край на начинанието ни се появиха само три дни по-късно. Денят беше топъл и слънчев, наближаваше обяд. Бяхме се пръснали по обичайните си всекидневни задачи, някои за риба, други — в гората, ловуваха или сечаха дървета, повечето работеха около къщите или разчистваха място за градини. Жените трябва да са приготвяли обяда, защото помня миризмата на печена на скара сърна. Един от строителите, качил се да провери дали се припокриват торфените блокчета по покрива, се протегнал, за да даде почивка на изтръпналия си гръб и случайно погледнал към брега. Викът му ни изправи на крака. Откъм най-далечния нисък нос приближаваше рояк малки лодки. От това разстояние приличаха на черни иглички, но бе очевидно какво са: скрелинги. Всички спряха работата си и през тълпата премина тръпка мрачно предчувствие. Не забравяйте, че бяхме фермери и рибари, не изпитани воини, и от пристигането на странниците в този изолиран район ни побиха тръпки.