Липсваха ми двамата ми учители, Тиркир и Торвал. Те някак запълваха дългите, тъмни часове с митове за старите богове и старата вяра. Сега бях принуден да уплътнявам времето си с безцелно фантазиране, да „преживям“ вече наученото и да се опитвам да го приложа към бедственото ни състояние в ненормално студената винландска зима. Започнах да се моля на Один. Отправях молитвите си наум, отчасти за мое успокоение, отчасти с надежда, че той ще ни помогне и ще прогони зимата и болезнения глад. Принасях му и жертви. Отделях от малката си дажба няколко ядки или резен месо, и когато никой не гледаше, ги криех в една ниша в стената на лонгхауза. Това бяха даровете ми за Один и ако те биваха изяждани от мишки и плъхове, то — поне така си казвах — животните са или Один, или поне гарваните му Хугин и Мунин, които ще му доложат, че съм доказал смирението си.
В лонгхауза на гренландците здравата затягахме коланите, но в двете къщи на исландците положението бе много, много по-лошо. Двама от мъжете им бяха сериозно ранени при нападението на скрелингите; при достатъчно храна и топлина през лятото биха се възстановили, но не преживяха зловонния полумрак в лонгхаузите. Лежаха полугладни в пълните си с бълхи дрехи, докато накрая умряха бавно от раните си и от недояждане. И не бяха единствените жертви сред исландците. В лонгхаузите се появи някаква кашлица, която отнесе трима от заселниците, после едно дете, докарано до отчаяние от глада, се залутало в непрогледната зимна нощ и бе намерено замръзнало на другата сутрин, на няколко крачки от портата. Над трите лонгхауза (сега просто три дълги възвишения в снега), се спусна злокобна тишина. Понякога нищо не помръдваше с дни.
Нашият лонгхауз се падаше най-западният от трите и само от време на време дръзвахме да излезем и да изгазим дебелия сняг до най-близките съседи. В продължение на два месеца никой от нашия лонгхауз не стигна до втората от исландските къщи, а когато един гренландец — Торвалд, съпругът на Фрейдис — се престраши, откри, че вратата е затрупана със сняг и явно никой не е излизал оттам с дни. Когато натиснал вратата и влязъл, заварил там същинска морга. Една трета от хората били мъртви от студ и глад, а оцелелите приличали на парцаливи вързопи, и едва се надигали от ложетата си по страничните пейки.
Чакаха ни още лоши новини от брега, където бяхме оставили двата кнора за през зимата. При първия неочакван сняг бяхме издърпали корабите над линията на прилива, бяхме ги закрепили на дървени греди, струпахме покрай тях пясък и ги бяхме завили с вадмал. Само че зимният вятър бе смъкнал покривалото от стария кораб, зает ни от Лейф и го бе напълнил със сняг. В един измамно топъл ден снегът явно се е стопил и водата изпълнила трюма. Същата вечер изглежда внезапно спадане на температурата е превърнало водата в лед, който се е разширил и е сцепил външната греда по дължината на кила. Когато дърводелецът ни опита да поправи дългата, опасна пукнатина, откри, че цялото дъно на кораба е изгнило. При всеки опит да подмени част от гредите другите дъски се разпадаха. Дърводелецът ни, поначало сприхав мърморко, доложи на Торвалд, че отказва да си губи времето с изгнилия стар кораб.
Според мен на този етап Фрейдис вече бе приела, че колонията е провал и че за пореден път ще трябва да изоставим колибите на Лейф. Само че не го сподели с никого и в типично неин подъл стил се подготви за евакуация. Най-големият ѝ проблем бе повреденият кнор. Имахме нужда от кораб, който да ни откара от Винландия, а старият, паянтов кнор вече не можеше да бъде пуснат на вода. Едното решение бе заселниците, исландци и гренландци, да се евакуираме в големия и сравнително по-нов кораб на исландците, но предвид лошите отношения между двете групи не бе особено вероятно исландците да се съгласят с подобен план. Или пък исландците можеха да ни заемат кораба срещу обещанието, че ще им го изпратим веднага, щом пристигнем в Гренландия. Защо да ни се доверяват обаче, си беше открит въпрос. И дори да се покажеха толкова сговорчиви, Фрейдис знаеше, че ще бъде изправена пред по-сериозен проблем: ако исландците останеха във Винландия и някак успееха да доведат начинанието до успешен край, то по закона за влизане във и право на владение цялото село преминаваше от Ериксон към Хелги и Финбоги и наследниците им. Колибите вече нямаше да са на Лейф, а на Хелги и Финбоги, унижение, което Фрейдис, дъщерята на Ерик Червения, не би преглътнала.