Аз все пак попитах Кари дали мога да продължа да му служа. Но той отказа. Не искал нито свита, нито последовател. Щял да продължи сам да търси мъст и едно тринадесетгодишно момче само би го спъвало. По-добре да отпътувам за Оркни и сам да открия повече подробности за майка си.
— Човекът, който може да ти даде повече сведения, е майката на графа, ако още е жива. Казва се Ейтне и двете с Торгуна се спогаждаха що-годе добре. И двете бяха ирландки и понякога с часове седяха и си говореха тихо на ирландски.
След което обеща, че ако тръгне към Оркни, ще ме вземе със себе си. Това бе наградата ми, задето шпионирах Подпалвачите.
Разкритието, че в лицето на майката на графа в Оркни бих могъл да открия източник на директна информация за майка ми, напълно измести полуоформения ми план да търся Гудрид и Торфин. Оставаха броени дни до закриването на Алтинга и хората започваха да се разотиват. Прекарах тези шест дни в обикаляне от шатра на шатра, за да търся работа при по-крупните земевладелци. Нямах нищо против да прекарам есента и зимата в някой чифлик, зает с все същата монотонна работа, която вършех и в Гренландия. В замяна исках легло и храна, и скромно заплащане напролет. Знаех, че заплащането най-вероятно ще е в натура, не пари в брой, но все пак трябваше да стигне да платя пътя си до Оркни. Тъй като изглеждах малко хилав, чифликчиите не посрещаха въодушевено предложението ми. Зимата не е сезон, когато трябва допълнителна работна ръка още едно гърло, което да изхранват със зимните запаси. Никой не знаеше кой съм, а това е огромен недостатък в изграденото на основата на близки роднински връзки общество в Исландия. Хората, с които говорех, знаеха само, че съм отраснал в Гренландия и съм живял във Винландия, място, за което малцина бяха чували. Оставаха озадачени защо не говоря като обикновените ратаи — за което трябваше да благодаря на Гудрид. Определено не бях и роден в робство, макар и на няколко пъти хората да коментираха, че пъстрите ми очи ми придават чуждоземски вид. Предполагам, че бях наследил цвета от Торгуна, но нямаше как да им кажа, че съм неин син, последиците биха били катастрофални. Бях разпитал дискретно за майка си и реакциите бяха силно отрицателни. Човекът насреща обикновено измърморваше нещо за „чуждоземски вещици“ и „привидения“. Не исках да изглеждам твърде любопитен и не настоях, и с изключение на Кари, не разкрих на никого произхода си.
Анонимността, която помогна, когато Кари ме изпрати да шпионирам Подпалвачите, сега бе спънка. Започнах да се притеснявам, че няма да намеря къде да прекарам есента и зимата. И все пак един човек бе предположил много правилно кой съм и ме държеше под око.
Това бе Снори Годи, същият влиятелен старейшина, чиято полусестра Турид Баркадотир на времето бе откраднала постелята на майчиното ми легло във Фродривър. Когато пристигнах в Исландия с името Торгилс и на възраст да бъда сина на Торгуна, Снори Годи веднага отгатнал истинската ми самоличност, но типично за него не споделил откритието си с никого. Беше мъж, който винаги внимателно премисля действията си, претегля всички за и против, и избира точния момент за действие. Изчака да го навестя в шатрата му на предпоследния ден на Алтинга. С нищо не издаде, че знае кой съм, просто ми каза да отида в чифлика му в местността Тунг на пет или шест дни разстояние на северозапад, в една долина на име Селингсдейл.
На Снори трудно биха дали прякор, като се има предвид физиката му. Безличният му външен вид не издаваше с нищо репутацията му на мъж, ползващ се с добро име и влияние. Вече на средна възраст, беше ненатрапчиво красив мъж, светъл и с правилни черти. Косата му, някога пясъчноруса, по времето когато го срещнах сивееше, а същото важеше и за брадата, която някога трябва да е била червеникава. Всичко у Снори бе сиво, дори очите му. Но когато човек погледнеше в тях, осъзнаваше, че тази сивота не е безлична, а камуфлаж. Когато спокойните сиви очи те погледнеха от каменното му лице, бе невъзможно да отгатнеш за какво точно мисли Снори, но хората казваха, че каквото и да е, ще е най-добре да си на негова страна. Съветите му бяха разумни и враговете му се страхуваха от него.
В деня на пристигането си заварих Снори на пейка в най-отдалечения сенчест ъгъл в къщата.
— Ти трябва да си синът на Торгуна — ми каза тихо той. Усетих как стомахът ми се стяга. Кимнах. — Притежаваш ли дарбата? Тя ли те изпраща?
Не знаех за какво говори, затова не отговорих.
— Искам да ти кажа — продължи Снори, — че майка ти ни напусна много неохотно. С месеци след смъртта ѝ във Фродривър бродеха духове. Всички знаят, че когато отнасяли да погребат тялото ѝ, призракът на майка ти се явил чисто гол. Но това не е всичко. Много хора умряха във Фродривър. Скоро след това при тайнствени обстоятелства умря един овчар и неговият дрогар, неумрелият му дух, се върна в чифлика и ужаси всички там. Дрогарът дори преби един от ратаите. Срещнал го в мрака на двора пред конюшнята и го ударил толкова силно, че го сложиха на легло. Човекът така и не оправи, умря няколко дни по-късно, според някои, от уплахата. Дрогарът му се присъедини към дрогара на овчаря и също започна да тормози хората. Скоро половин дузина от помощниците в чифлика повечето жени, се разболяха и умряха в леглата си. После Тород, мъжът, подслонил майка ти, потъна с целия екипаж на лодката си и неговият призрак и призраците на шестимата му моряци също започнаха да витаят в къщата. Влизаха и сядаха пред огъня с подгизналите си дрехи и оставаха там до сутринта, после се изпаряваха. А дълго време след това нощем се чуваше тайнствено шумолене и скърцане.