Запазих мълчание, чудейки се накъде бие Снори. Той замълча за миг и ме огледа преценяващо.
— Познаваш ли племенника ми Кяртан?
— Май не.
— Той бе единственият, който като че ли успя да прогони привиденията — продължи Снори. — Затова съм сигурен, че духът на майка ти стои зад това. Приживе силно желаеше този младеж. Мисля, че е изгаряла по него и като привидение, докато накрая не е осъзнала, че той не иска и да я знае. Върнала се за последен път, в образа на тюлен, и провряла глава през пода на къщата във Фродривър. Гледала го умолително и Кяртан трябвало да вдигне тежкия чук и да смаже главата ѝ с няколко силни удара, за да го оставят най-после на мира.
Все още не знаех какво да кажа. Наистина ли майка ми е била толкова заслепена по младеж, само три години по-голям от мен сега? Мисълта бе обезпокоителна, но и бях твърде наивен, за да знам, че и жените могат безнадеждно да загубят ума си по мъж.
Снори ме изгледа проницателно.
— Почиташ ли Белия Христос?
— Не знам — заеквайки, казах аз. — Баба ми му построи черква в Братахлид, но не я използвахме много, не и докато Гудрид, която ме гледаше, започна да ходи там. Във Винландия нямахме черква, но пък нямахме и храм на старите богове, само малкия олтар, който построи Торвал.
— Разкажи ми за Торвал — подкани ме Снори и аз усетих, че описвам сприхавия стар ловец как се бе оставил на милостта на Тор, За тайнственото му изчезване и как вярвахме, че скрелингите са го убили. Снори мълчеше, само от време на време вмяташе по някой въпрос, с който ме окуражаваше да продължа. Когато разказах на Снори за Тиркир и как му помагах в ковачницата и покрай него усвоих нещо от старата вяра, Снори ме подложи на кръстосан разпит за миналото на Тиркир, какво точно ми е разказал сбръчканият германец за различните богове, за свързаните с тях легенди и за сътворението на света. На места ме караше да повтарям. Трудно ми бе да отгатна замисъла на Снори, докато той най-после не се изправи и нареди да го последвам. Безмълвно ме изведе от къщата и пое към един от оборите. Беше малко по-голям от барака и отвън приличаше на обикновен обор, само дето беше кръгъл, не правоъгълен, и покривът бе по-висок и заострен от обичайното. Снори бутна дървената врата и я затвори зад гърба ни.
Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че липсват преграждения за животните. Постройката беше празна, само с гол пръстен под с кръг от дървени колове, които крепяха конусовидния покрив, с отвор за светлината на върха. После осъзнах, че постройката не би рухнала и без пръчките.
— Построих го преди четири години, когато се прехвърлих тук от дома на баща ми — каза Снори. — Малко по-малък е от оригинала, но няма значение. Важното е това. — Отиде в центъра на пръстения под и сега видях, че там има нисък, кръгъл камък, много стар и почти черен, поставен точно под дупката в тавана. Камъкът изглеждаше естествен, без да е оформян или гравиран допълнително. Беше леко безформен, с неправилни издатини и грапавини. Отгоре имаше плитка вдлъбнатина, подобна на легенче.
Снори бавно се приближи и вдигна някакъв предмет от легенчето. Беше гривна, очевидно желязна, без знаци по нея. Снори погали гладката ѝ повърхност — беше силно износена, — след което я надяна на дясната си ръка, затъкна я над лакътя си и се обърна към мен:
— Това е пръстен на жрец, пръстенът на Тор. Беше на баща ми и за мен е също толкова скъп, колкото е кръстът за последователите на Белия Христос. Продължавам да го използвам, защото знам, че идват времена, когато Тор и другите богове ще ни помогнат тук, в Тунг, така както са помагали на баща ми и на дядо ми преди него.