Стоеше в снопа светлина, нахлуващ през отвора на покрива, за да виждам изражението му. Тонът му бе напълно безразличен, лишен от всякаква тайнственост или благоговение.
— Когато Кяртан и другите дойдоха да търсят съвета ми за привиденията, дойдох в храма и надянах пръстена. Както мислех за случилото се, ми хрумна, че морът може да има нещо общо с постелята на майка ти. Тя е пожелала да я изгорят, но Тород, подстрекаван от жена си Турид, не изпълни молбата ѝ. Запази част от чаршафите и това по някакъв начин доведе смъртта и болестите. Затова наредих всяко парцалче, драпериите, балдахина, всичко, да бъде изнесено и хвърлено в огъня. Направиха го и болестите и смъртта секнаха. Ето как Тор ми прати прозрение.
— А успяхте ли да прогоните привиденията? — попитах аз.
— Никой повече не видя призрака на майка ти. Другите духове избягаха, когато свещениците на Белия Христос дойдоха и отслужиха в къщата служба за прогонване на дрогари и привидения, или пъклени демони, както ги наричат те. Излязоха достатъчно умни да изпълнят ритуалите съгласно старата вяра. Призоваха духовете да се явят на съд, след което им заповядаха да напуснат къщата. Един по един призраците идваха и всеки обеща да се върне в страната на мъртвите. Християните вярват, че самият Бял Христос се е явил като дрогар след смъртта си и не им е никак трудно да повярват и в привидения, които излизат от пода, приели формата на морж.
Снори изхлузи пръстена на Тор от ръката си и го върна върху олтара.
— Какво накара Торвал и Тиркир да се захванат с неблагодарната задача да те обучат в старата вяра?
— Стана заради унипеда — казах аз и обясних как детската ни игра ги бе накарала да повярват, че духът ми може да се отделя от тялото.
— Значи излиза, че и ти като майка си имаш дарбата. Обикновено е така, предава се по наследство.
— Да, но Тиркир каза, че моят дух би трябвало да може да накара тялото, да пътува в пространството и да вижда какво се случило на други места. А това никога не се е случвало. Само от време на време виждам хора или места по начин, недостъпен за другите.
— Кога беше последния път? — тихо попита Снори.
Поколебах се, защото беше много наскоро. По пътя към Тунг пренощувах в един голям чифлик, наречен Карстад. Когато потропах на вратата чифликчията отсъстваше и отвори жена му. Обясних, че съм тръгнал към Тунг и помолих да ме пуснат за през нощта в някое ъгълче. Жената беше старомодна; според нея на един странник винаги трябва да се предостави подслон, затова и ме настани при прислужниците, които ми дадоха дървена купа суроватка и къшей хляб. Малко преди здрач се върна стопанинът. Когато свали наметалото си, с изненада видях, че лявата страна на ризата му е подгизнала от прясна кръв. Но вместо да разпита какво се е случило, жена му се държеше така, сякаш нищо не се е случило, сложи вечерята и мъжът ѝ яде и пи съвсем невъзмутимо. След вечерята се присламчи по-близо до огъня и се захвана да оправя някакви конски юзди. Докато прекосяваше стаята, мина точно край мен и аз просто не можах да откъсна очи от окървавената му риза. Петното още искреше.
— И ти ли я виждаш? — попита тих, малко налудничав глас, толкова близо, че подскочих от страх. Обърнах се и видях старица, която седеше до мен и ме гледаше със сълзливите си очи. Кожата ѝ бе на петна от старост. — Аз съм му майка — каза и кимна към чифликчията, — но не иска да ме послуша.
— Странник съм по тия места — извиних се. — За какво не иска да те послуша?
Очаквах да чуя обичайното опяване за отдавна порасналия ѝ син и се подготвих да изнамеря някакво извинение — че трябва да прескоча до нужника например, — за да се отърва от досадната старица, но тя продължи:
— Предупредих го, че ще пострада и раната ще бъде тежка.
Изведнъж усетих, че ми се завива свят. Дали пък не искаше да ми каже, че и тя вижда шуртящата кръв? И защо говори в бъдеще време? Раната ми изглеждаше съвсем истинска.
Погледнах към чифликчията. Продължаваше невъзмутимо прокарва шилото през скъсаната юзда. Ризата лепнеше за тялото му, толкова бе подгизнала от кръв.
— Защо не свали ризата, за да прегледат раната и спрат кървенето? — попитах тихо.
Жената положи изтънялата си ръка на китката ми и здраво я стисна.
— Знаех си, че ще видиш — каза пламенно. — Гледах лицето ти така, както гледам това петно на ризата му вече почти три години, а той все така отказва да се вслуша в предупреждението ми. Казах му да убие онова създание, но той не го направи.
Нищо не разбирах и започнах да се връщам към първото си предположение, че старицата е побъркана.
— Не чу ли? — попита тя. Все още ме държеше в изкривената си като птичи нокти ръка и проточи врат напред, така че лицето ѝ се озова само на сантиметри от моето.