Ратаите изтичали на ливадата, вдигнали господаря си и на носилка го отнесли в чифлика. Когато наближили вратата, Тород настоял да слезе и сам да влезе в дома си. Залитнал вътре с подгизнала в кръв риза и починал същата нощ.
Когато пратеникът довърши разказа си, Снори му махна да си върви и отпрати малката тълпа, събрала се да чуе мрачния разказ. После ми направи знак да го последвам в малкото спално помещение, единственото място в къщата, където можехме да останем насаме.
— Торгилс — ми каза, — на колко хора си разказвал, че си видял Тород с окървавена риза?
— Само на теб. Сигурен съм, че майката на Тород също виждаше кръвта, но я видяхме само ние двамата.
— Искам да ти дам един съвет — продължи Снори. — Не разказвай на никого, че си видял окървавената риза на Тород преди злополуката. Всъщност те съветвам да не разказваш видяното, особено ако има смърт. Хората се плашат и изнервят, а понякога мислят, че един ясновидец може да направи така, че дадено събитие да се случи, а веднъж получил видение, може да промени бъдещето така, че то да се сбъдне и че използва това, за да утвърди репутацията си на пророк. Започнат ли да мислят така обикновените хора и случи ли се някоя трагедия, нещата наистина могат да загрубеят. Страхът води до насилие. Хората си отмъщават или се опитват да отстранят източника на страха си, като посегнат на ясновидеца.
— Но нали ясновидците, волвите и сейдурмените са уважавани? Мислех, че е забранено да се пролива кръвта им.
— Така беше, докато местните хора не се обърнаха срещу Магьосника Колмек. И той беше полуирландец като теб, дребен чифликчия, който виждаше знамения и правеше предсказания. Няколко негови съседи го причакаха една вечер, метнаха чувал на главата му и го овързаха толкова здраво, че го задушиха. Не проляха кръвта му, нито неговата, нито на жена му. Нея обвиниха, че прави черни магии, отведоха я до едно блато, привързаха тежък камък за краката ѝ и я блъснаха във водата.
Бездруго не особено словоохотлив за сънищата си, мислено си обещах, че само при изключителни обстоятелства ще разкривам виденията си, само пред себе си, не и пред другите. Започнах да подозирам, че внезапните ми видения са изпратени лично от Один и че като всички негови дарове могат както да помагат, така и да вредят.
Глава дванадесета
Халбера беше четвъртата дъщеря на Снори. Имаше светла, гладка кожа с лунички, закръглени ръце с лек мъх златисти косъмчета, сиво-сини очи, руса дълга коса и абсолютно симетрично лице, накратко, беше олицетворение на нормалната, здрава, красива скандинавска девица. Обожаваше братята си, общо осем на брой, и се погаждаше добре със сестрите си, също осем. Ако изобщо имаше нужда от доказателство, че Снори Годи е повече езичник, отколкото християнин, то това бе фактът, че има две жени, една официална и втора, с която нямаше брак, но бе ясно, че тя е втората му съпруга. Отнасяше се еднакво към децата на двете. Халбера, израснала в такова голямо и заможно семейство, нямаше как да е по-различна от мен, бедния пришълец, живеещ незабележимо в дома на баща ѝ. Многократно се бях възхищавал на енергията и самочувствието на клановете Снорисон и Снорадотир, но този път направо си изгубих ума. Правех всичко по силите си да запазя благоволението на баща ѝ, за да съм близо до това златокосо момиче. За първи път в живота си бях влюбен.