Защо точно Халбера приемаше сляпото ми увлечение, е въпрос, на който така и не си отговорих. Всъщност нямаше причина тя да погледне сериозно на скромна партия като мен. Единственото ми обяснение е, че се отегчаваше или бе любопитна да провери властта си над силния пол, а аз просто ѝ бях под ръка. Връзката ни бе напълно порядъчна. Започнахме тайно да се срещаме, разменяхме си целувки и се отдавахме на нежни ласки, половин час след които се чувствах като отмалял, макар и Халбера като че ли не изпитваше подобни бурни чувства и си оставаше все така трезва, свежа и енергична. Неведнъж се отскубваше от прегръдката ми и обявяваше, че има да помага на някой от братята си, след което си тръгваше с атлетична походка и развята руса коса, оставяйки ме омаломощен от емоции и напълно объркан. Сигурен съм, че Снори се догади за връзката ми с дъщеря му, а нямаше съмнение, че тя бе известна и на майката на Халбера. Но вниманието и на двамата бе погълнато другите деца и по-важни дела, и предпочетоха да не ни се месят.
Изпаднал в агонията на първата любов, понякога с часове се спотаявах в някой усамотен ъгъл и изпадах в транс, бленувайки как ще прекарам остатъка от живота си до това разкошно, млечнобяло момиче. Сега осъзнавам, че съм искал не само Халбера. Копнеех да се изгубя в лоното на голямо семейство, в което всичко като че ли се намираше във вечна слънчева неразбория и суетня, а появеше ли се проблем, той биваше разрешаван за секунди, с помощта и подкрепата на останалите. Накратко, чувствах се самотен и несигурен и семейството на Снори се явяваше фантазия, заслепяваща ме за истината — че любимата ми Халбера е една нормална млада жена в разцвета на моминството си.
Всички разговори тази есен се въртяха покрай един местен разбойник на име Оспак и как точно следва да се постъпи с него. Оспак явно тормозеше района от години. Грубиян и животно, по нрав и външен вид, тероризираше околните младежи, а вече на средна възраст, бе събрал и банда подобни нему непрокопсаници. Знаех за един добил печална слава случай за изхвърлен на брега кит. Според исландското право, делбата на всички плавеи се подчинява на строг контрол и всяко парче скала принадлежи на фермерите, притежаващи права над нея. Мъртвите китове, довлечените дървета и останките от кораби се считат за ценна находка. Толкова ценни са, че първите заселници дори разработили остроумна система на подбор къде точно да издигат къщите си. Докато плавали покрай новооткрития бряг, капитанът изхвърлял през борда резбованите дървени табли, които по традиция стоят от двете страни на издигнатия стол в скандинавската къща. Вече на брега, новопристигналите се пръскали по брега и там, където ги откриели, построявали домовете си и заявявали права над брега, уверени, че морските течения ще са безкраен източник на изобилие.
В деня, в който вълните изхвърлили онзи кит, фермерите с права над брега излезли рано сутринта, за да проверят какво им е донесло морето. Предишната нощ имало силен вятър от посоката, която обикновено донасяла най-добрата „плячка“, и ето ти, открили трупа на кита в плитчините. Фермерите се върнали у дома за мотики секири, и започнали да разфасоват мъртвия кит. Вече били свалили мастния слой и се захващали да нарежат месото на големи парчета готови за подялба, когато се появил Оспак. Нямал права над този бряг, което не му пречело да познава вятъра и вълните, затова и пристигнал с лодка от другата страна на залива с петнадесет от хората си, всички въоръжени до зъби. Слезли на брега и поискали дял от местото. Един от фермерите, Торир, им казал, че ако и другите са съгласни, ще им продадат месо. Оспак троснато отвърнал, че няма намерение да плаща и заповядал на хората си да започват да товарят лодката. Когато Торир се възпротивил, Оспак го цапнал по ухото с опакото на секирата си и го зашеметил. Останалите фермери, по-малко на брой, не били в добра позиция, за да окажат отпор. Можели само да гледат как Оспак и мъжете му натоварили лодката си с колкото месо успяла да побере, и отплавали, подигравайки се с нещастните си жертви.
На следващата година Оспак станал още по-нетърпим. Той и мъжете му започнали да нападат и ограбват отдалечени чифлици. Често завързвали стопанина и семейството му и отнасяли всичко ценно и запасите с храна, кравите и конете. Разминавало им се, защото фермерите били зле организирани, а и Оспак се постарал да укрепи собствения си чифлик така, че било опасно да го контраатакуваш. Хората му вече наброявали поне двадесет мъже, всички главорези, привлечени от обещанието за лесна печалба. Появил се обаче друг проблем — колкото повече мъже набирал Оспак, толкова по-широко трябвало да разгърне набезите си, за да събере припаси. Малко преди да се присъединя към домакинството на Снори, Оспак бе разграбил чифлика на Торир, когото извлякъл извън дома му и го убил. От там разбойниците се отправили към друг чифлик, пак собственост на мъж, участвал в случката с мъртвия кит и Оспак пак се разплатил за старите търкания. За щастие, когато разбойниците пристигнали Алф, известен като Алф Ниския, независимо от късния час бил още буден и облечен. Когато разбойниците разбили предната врата, Алф успял да се измъкне отзад и побягнал през пасищата, потърсвайки убежище при Снори, един от малкото мъже в района, на когото Оспак не би посмял да посегне.